Стивън Ериксън - Прах от мечти

Смътният блясък на светлината в кулата стигна до него, преди да е успял да различи нещо друго, и той потръпна, щом видя единственото насмешливо око, зареяно в сумрака. Докато се приближаваше, около него се завихриха бесни течения и заблъскаха тялото му в отчаяното си усилие да го отклонят. Водата надигна тиня, за да го заслепи. Но той прикова поглед в накъсаната светлина и много скоро успя да открои тромавата четвъртита къща, черните криви клони на дърветата в двора, а след това ниската каменна стена.

Пред кулата на Азата бяха натрупани дюни от тиня. Могилите в двора бяха наполовина разядени, корените на нападалите дървета бяха оголени. Щом стъпи на извиващите се като змия плочи на пътеката, Блудния видя костите, пръснати от разбитите гробници. Да, най-сетне бяха избягали от затворите си, но смъртта ги бе изпреварила.

Търпението беше проклятието на дълговечността. Можеше да съблазни в отпусната дрямка дълголетната си жертва, докато самата плът не изтлее и черепът не се откъсне.

Стигна до вратата и я бутна навътре.

Теченията в тесния вход го обляха, топли като сълзи. Щом порталът се затвори зад него, Блудния махна с ръка. След миг вече стоеше върху сух камък. Из въздуха смътно витаеше миризмата на пушек. От коридора струеше треперливата светлина на фенер.

Дрипавата фигура, която изникна пред погледа му, жегна душата му. Мътни като морското дъно спомени се завихриха и го заслепиха за миг. Мършавият Форкрул Ассаил се беше изгърбил в раменете, сякаш всички доказателства за справедливост го бяха огънали и прекършили. Бледото му лице беше на бръчки суха смачкана кожа. Измъчените очи се приковаха за миг в Блудния, след което се извърнаха настрани.

— Чака ни огън и вино, Ерастас. Хайде, знаеш пътя.

Минаха през двукрилата врата на пресечката на коридорите и се озоваха в сухия зной на стаята със запалената камина. Ассаилът махна вяло към бюфета и изкуцука до един от столовете пред огъня. Пренебрегнал — засега — поканата за пиене, Блудния отиде до другия стол и се настани в него.

Седяха един срещу друг и се гледаха.

— Доста си пострадал от последния път, когато те видях, Ерастас — каза ассаилът.

— Смях от Бездната, Сек, виждал ли си се напоследък?

— Забравените никога не бива да се оплакват. — Беше намерил кристален бокал и сега се взираше в треперещите пламъци, уловени в кехлибареното вино. — Когато се гледам, виждам… въглени. Те гаснат, умират. Добре е. — Замълча и отпи.

Блудния се озъби.

— Жалък си. Свърши криенето ти, Ашици.

Секул Лат се усмихна на старото прозвище, но усмивката му беше горчива.

— Нашето време отмина.

— Беше, да. Но сега ще се прероди.

Секул поклати глава.

— Ти беше прав, когато отстъпи първия път…

— Не беше отстъпление! Бях изхвърлен!

— Принуден беше да отстъпиш всичко, което вече не заслужаваше. — Измъчените очи се вдигнаха и уловиха погледа на Блудния. — Защо е това негодувание?

— Ние бяхме съюзници!

— Бяхме.

— И отново ще бъдем, Ашици. Ти си Древният бог, който стоеше най-близо до моя трон…

— Да, твоя празен трон, да.

— Предстои битка… чуй ме! Можем да изхвърлим всички тези жалки нови богове. Можем да ги удавим в кръв! — Блудния се наведе напред. — Боиш се, че ще сме само ти и аз срещу тях? Уверявам те, стари приятелю, няма да сме сами. — Отпусна се отново в стола и се загледа в огъня. — Твоите смъртни родственици намериха нова сила, направиха нови съюзи.

Ашици изсумтя.

— Готов си да повярваш на мира и справедливостта на Форкрул Ассаил? След всичко, което ти направиха някога?

— Вярвам на необходимостта, която са осъзнали.

— Ерастас, моето време е към края си. — Направи вълнист жест с пръстите си и се усмихна. — Оставям го на Близнаците. Те са най-добрият ми залог.

— Отказвам да приема. Няма да останеш встрани от това, което предстои. Не съм забравил нищо. Помниш ли силата, която владеехме някога?

— Помня — защо мислиш, че съм тук?

— Искам тази сила отново. Ще я имам.

— Защо? — попита тихо Ашици. — Какво търсиш?

— Всичко, което съм изгубил!

— Ех, стари приятелю, значи не помниш всичко.

— Нима?

— Да. Забравил си защо го изгуби преди всичко.

Последва дълго мълчание.

Блудния стана и отиде да си налее вино. Върна се и се загледа отгоре в своя приятел, Древен бог.

— Не дойдох тук само заради теб.

Ашици трепна.

— Възнамерявам също така да събера Клана на Древните — всички, които са оцелели. Аз съм Господарят на Плочите. Не могат да ми откажат.