Стивън Ериксън - Прах от мечти

Смайлс. Ботъл прикова поглед в леглото й и го огледа, присвил подозрително очи. Въртенето на номера й беше присъщо, нали? Да, а и кой друг му гонеше карез?

Стъпи на пода и — богове, колко студен бе този камък! — тръгна към леглото й.

Струваше си да подходи към нещата внимателно. Ако някой имаше навика да слага хитри капанчета по всичко, дето не иска другите да му го пипат, то това бе точно това съскащо побъркано коте с острите ками. Ботъл извади ножа си за ядене и започна да бърка под тънкия сламеник, като се наведе и заоглежда привидно безразборно стърчащите дебели сламки — всяка можеше да е намазана с отрова — сламките, както откри, се оказаха, м-м, безразборно стърчащи дебели сламки. „Опитва се да ме подмами към нещо… надушвам го.“

Смъкна се на колене и надникна отдолу. Нищо явно, а това го направи още по-подозрителен. Замърмори под нос и допълзя на колене до сандъчето й за вещи. Ледерийско — а не бяха дошли тук с ледерийски неща. Едва ли бе имала много време да го нагласи, не и особено хитро поне. Не, иглите и ножовете щяха да са скрити лошо.

Беше го предала, но щеше да съжали за това.

След като не намери нищо по повърхността на сандъка, пъхна върха на ножа в ключалката и заопитва механизма.

Откритието, че сандъкът изобщо не е заключен, го накара да замръзне от ужас и да затаи дъх. На челото му изби пот. „Капан, със сигурност. Убийствен капан. Смайлс не допуска никой до нещата си, о, не, не и тя. Само ако вдигна този капак, съм мъртъв.“

Обърна се рязко, чул скърцане на ботуши, и зяпна застаналия до леглото Коураб Билан Тену’алас.

— Дъх на Гуглата, войник, престани да ми се промъкваш така!

— Какво правиш? — попита Коураб.

— Аз ли? Ти какво правиш? Не ми казвай, че онази идиотщина вече е свършила…

— Не е. Изгубих си новия меч. Сержантът побесня и ме прати да се върна.

— Лош късмет, Коураб. Никаква слава днес за теб.

— Не съм и търсил — не беше истински бой, Ботъл. Не виждам смисъл в това. Нищо няма да научат, ако не си използваме мечовете и да избием няколкостотин от тях.

— Вярно. Има логика. Предложи го на Фидлър.

— Направих го. Точно преди да ме върне.

— Става все по-неразумен от ден на ден.

— Странно — каза Коураб, — точно това му казах и аз. Все едно, ти какво правиш? Това не е твоето легло.

— Много си схватлив, Коураб, добре. Гледай сега, работата е такава. Смайлс се опитва да ме убие.

— Тъй ли? Защо?

— На жените не им трябва повод, Коураб. Заложила е капани. Отрова, предполагам. Понеже се скатах, разбираш ли? Нагласила е капан да ме убие.

— О. Хитро.

— Не достатъчно хитро, приятел. Защото ти вече си тук.

— Тук съм, да.

Ботъл се отдръпна от сандъчето.

— Отключено е. Тъй че искам да вдигнеш капака.

Коураб се приближи и вдигна капака.

След като се съвзе от стряскането, Ботъл допълзя и надникна вътре.

— Сега какво? — попита зад него Коураб. — Това упражнение ли беше?

— Упражнение ли?

— Да.

— Не, Коураб… богове, колко странно… виж това снаряжение! Тия дрехи.

— Ами, имах предвид, искаш ли да отворя сандъчето на Смайлс след това?

— Какво?

— Това е на Кътъл. Ти си до леглото на Кътъл, Ботъл. — И посочи. — На Смайлс е онова ей там.

— Аха — измърмори Ботъл, стана и пусна капака. — Това обяснява препаската.

— О… тъй ли?

Двамата се спогледаха.

— Та колко точно копелета казваш, че си направил досега?

— Какво?

— Какво?

— Каза ли нещо току-що, Коураб?

— Какво?

— Преди това.

— Преди какво?

— Нещо за копелета.

— Копеле ли ме наричаш? — попита Коураб и лицето му потъмня.

— Не, разбира се, че не. Откъде ще знам?

— Как…

— Не е моя работа, нали? — Ботъл го плесна по якото рамо и тръгна да си намери ботушите. — Аз излизам.

— Нали каза, че си болен.

— Вече съм по-добре.

След като се измъкна — като най-вероятно едва избегна да бъде пребит до смърт от най-големия отдельонен юмрук заради някакво жалко недоразумение, — Ботъл погледна ядосано към следобедното слънце и тръгна. „Добре, паразит такъв, вече внимавам. Накъде?“

„Крайно време беше. Вече хранех съмнения…“

„Бързак! Откога ги въртиш тия игри с Мокра? Имаш ли представа как ще ни болят черепите до довечера?“

„Спокойно, намерил съм нещо за това. Ботъл, трябваш ми при Стария дворец. Аз съм долу в криптите.“

„Там ти е мястото.“

„За първи път някой изразява това чувство, Ботъл. Кажи ми, като стигнеш.“

„Какво правиш в криптите, Бързи Бен?“