Стивън Ериксън - Прах от мечти

„При Цеданса съм. Трябва да видиш това, Ботъл.“

„Намери ли ги?“

„Кои?“

„Синн и Гръб. Чух, че изчезнали.“

„Не, те не са тук и няма никаква следа някой да е бил тук от доста време. Вече казах на адюнктата, двамата малки пакостници са заминали.“

„Заминали? Къде са заминали?“

„Представа нямам. Но са заминали.“

„Лоша новина за адюнктата — губи си маговете…“

„Има мен. Друг не й трябва.“

„И всичките ми страхове са облекчени.“

„Може да не си разбрал, Ботъл, но неслучайно те питах за космата любовница.“

„Ревност ли?“

„Побързай и ела тука, за да мога да те удуша. Не е ревност. Макар че като си помисля, дори не мога да си спомня кога за последен път…“

„Каза, че имало причина, Бързак. Да я чуем.“

„Какво ти разправя Детсмел?“

„Какво? Нищо. Е…“

„Ха, знаех си! Не му вярвай, Ботъл. Той си няма представа — никаква — какво се е задействало тук.“

„Знаеш ли, Бързи Бен, м-м… все едно. Така, вече съм в двора. Сега накъде?“

„Някой вижда ли те?“

„Не ми каза да го правя крадешком!“

„Някой вижда ли се наоколо?“

Ботъл се огледа. Крилата на Стария дворец бяха затънали дълбоко в калта, варта се беше напукала или просто опадала и бе оголила напукани тухлени стени. Избуяла трева поглъщаше старите каменни пътеки. Нещо като площад от лявата страна сега се беше превърнало в плитко езеро. Въздухът бе изпълнен с кръжащи насекоми.

„Не.“

„Добре. Сега следвай указанията ми точно, Ботъл.“

„Сигурен ли си? В смисъл, канех се да игнорирам всяка трета посока, която ми подадеш.“

„Фидлър трябва да поговори малко с теб, войник. За правилата на поведение с Висши магове.“

„Виж, Бързи Бен, ако искаш да го намеря този Цеданс, остави ме. Имам нюх за такива неща.“

„Знаех си!“

„Какво си знаел? Просто казах, че…“

„Тя ти шепне в ухото…“

„Богове на бездната, Бързи Бен! Шумовете, които издава тя, не са шепот. Не са думи дори. Не…“

„Дава ти видения, нали? Образи от собствените й спомени. Сцени.“

„Откъде знаеш?“

„Разкажи ми някое.“

„Това пък какво ти влиза в работата?“

„Избери едно, проклет да си.“

Ботъл плесна един комар на лицето си. Някои щяха да са по-лесни от други, знаеше го. По-лесни, защото бяха празни откъм смисъл. Повечето спомени бяха такива, подозираше той. Замръзнали сцени. Пътеки из джунгла, лай на четирикраки маймуни от скалите. Загръщащата топлина на нощта, докато зверовете ръмжат в тъмното. Но имаше един, който непрекъснато се връщаше, в неизброими варианти.

Внезапно разцъфнала небесна синева, миризма на сол. Тихо шумолене на вълни по бял коралов плаж. Бездиханни стъпки по брега, сред хор от възбудени викове и бърборене. Кулминацията на страховити пътувания по суша, където сякаш никога повече нямаше да има дом. А след това, като внезапен дар… „Бреговете, Бързак. Ярко слънце, горещ пясък под краката. Връщане у дома… макар този дом никога да не е посещаван преди. И изведнъж те се събират, за да започнат да строят лодки.“

„Лодки?“

„Винаги лодки. Острови. Места, където тъмните ловци не дебнат в нощта. Места, където могат да са в… безопасност.“

„Ерес…“

„Живееха за моретата. Океаните. Дошли от големите континенти, съществуваха в бягство. Бреговете ги хранеха. Огромната пустош отвъд рифовете ги зовеше.“

„Лодки ли? Какви лодки?“

„Различно е… невинаги пътувам в една и съща група. Еднодръвки. Тръстикови лодки и бамбукови салове. Мехове, свързани с пръти — като гнезда сред нападали дървета. Бързи Бен, Ерес’ал… те бяха умни, по-умни, отколкото може би си мислиш. Не бяха много по-различни от нас, колкото може би изглежда. Те завладяха целия свят.“

„И какво им се случи после?“

Ботъл сви рамене.

„Не знам. Мисля, че може би ние им се случихме.“

Беше намерил порутен вход. Тръгна по тъмни влажни коридори, а след това по тясно стълбище, извиващо се на спирала надолу до площадка, пълна с дълбока до глезените вода. Зацапа из нея, приближаваше се безпогрешно към пулсиращата утайка от древна сила. „Домове, Плочи, Твърдини, Скитане… всичко това звучи съвсем просто, нали, Бързи Бен? Логично. Но морските пътища? В какво се вместват те? Или зовът на ветровете? Работата е, че ние виждаме себе си като великите преселници, като дръзките пътешественици и откриватели. Но Ерес’ал, Висш маг, те го направиха първи. Няма място, на което да сме стъпили на този свят, където те да не са стъпили първи. Унизителна мисъл, нали?“ Стигна до тесен тунел с неравен под, по който между локвите се очертаваха островчета. Отпред го зовеше гигантски портал с надвиснал каменен трегер. Пристъпи към него и видя пътеката и широката платформа в края й, където стоеше Бързия Бен.