Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Къде са отишли хората, Оссерк? След като си унищожил града им.

Той вдигна вежди.

— Ами, никъде. — Махна широко с ръка към редиците могили. — Отказах им мига за… носталгия.

— Слез тук долу — изхриптя тя. Трепереше. — Смъртта ти отдавна е просрочена.

— И други са съгласни с това — призна той. — Всъщност точно затова се задържам тук. Само един портал е оцелял. Не, не този, през който премина ти — той вече е рухнал.

— А кой те очаква там, Оссерк?

— Ходещия по ръба.

Килмандарос оголи огромните си зъби в широка усмивка. А след това смехът й изригна към него. И тя продължи напред. Викът му след нея прозвуча изненадано:

— Какво правиш? Той е гневен. Не разбираш ли? Той е разгневен !

— А това е мой сън — прошепна тя. — Където всичко, което е било, тепърва ще бъде.

И все пак се зачуди. В края на краищата нямаше никакъв спомен за това място. Нито за това, че среща Оссерк сред руините на Куралд Емурлан.

„Сънищата наистина се оказват притеснителни понякога“, помисли си.

— Облаци на хоризонта. Черни, и настъпват на разкъсани редици. — Сторми потърка очи, след което изгледа Геслер. Лицето му бе зачервено. — Що за глупав сън е това?

— Откъде да знам? Има шарлатани, които трупат богатства от тълкуването на сънища на глупаци. Защо не пробваш при някой от тях?

— Глупак ли ме наричаш?

— Само ако ми изпълниш съвета, Сторми.

— Все едно, точно затова виех.

Геслер се наведе напред и разчисти халбите и всичко останало по масата, за да отвори място за нашарените си с белези ръце.

— Да заспиш насред запой е достатъчно непростително. Да се събудиш с крясъци — е, това си беше направо противно. Накара половината идиоти тук да се хванат за сърцата.

— Не трябваше да се скатаваме от маневрите, Гес.

— Не почвай пак. Не беше така. Самопредложихме се да идем да намерим Хелиан. — Кимна към третата особа на масата: от нея се виждаше само темето и слепналата се от разлятата бира коса. Хърканията й бръмчаха в дървото на масата като сто пчели, зачовъркали болно дърво. — И виж, намерихме я, само дето не е във форма да си води отделението. Всъщност не е във форма за нищо. Може да я ограбят, да я изнасилят, дори да я убият. Трябва да стоим да я пазим.

Сторми се оригна и се почеса по брадата.

— Не беше забавен сън просто.

— Кога за последно си спомняш да си имал забавен сън?

— Не знам. Май от доста време не съм. Но тях може би просто ги забравяме. Може би помним само лошите.

Геслер отново напълни халбите.

— Значи иде буря. Впечатляваща деликатност има в тия твои сънища. Чак пророчески са. Ти сънуваш шепота на боговете, Сторми.

— В добро настроение си, няма що, Гес. Напомни ми да не ти разправям повече за сънищата си.

— Аз и сега не исках да ми разправяш за тях. Заради крясъка беше.

— Не е крясък, казах ти. Вой беше.

— Каква е разликата?

Навъсен, Сторми посегна за халбата си.

— В това, че понякога боговете може би не шепнат.

— Космати жени още тормозят сънищата ти, а?

Ботъл отвори очи и за малко да хвърли нож в лицето й. Вместо това бавно примига.

— Добър ден, капитане. Изненадан съм, че не сте…

— Извинявай, войник, не ми ли намигна току-що?

Той се надигна рязко на нара.

— Намигване ли беше това, капитане? Сигурна ли сте?

Фарадан Сорт се обърна, измърмори под нос и закрачи към вратата на спалното.

Щом вратата зад нея се затвори, Ботъл се отпусна намръщен. Това, че се е забъркал с офицерска глава — добре, беше си просто навик. Не, това, което го притесняваше, бе фактът, че изведнъж се почувства несигурен дали тя изобщо бе проговорила. Въпросът пък изобщо не беше на място, не и от устата на Фарадан Сорт. Всъщност съмняваше се, че тя изобщо знае точно за това негово проклятие — как можеше да знае? Нямаше и един жив глупак, който да споделя с офицер. Особено с офицери, които убиват жестоко и без никаква причина два талантливи и щастливо женени скорпиона. А щом като тя всъщност знаеше нещо, значи някой беше пробутал тази информация в замяна на нещо друго. Услуга, сделка, което бе ни повече, ни по-малко предателство зад гърба на всеки редови войник в легиона.

Кой беше толкова подъл, че да направи такова нещо?

Ботъл отвори очи и се огледа. Беше сам в спалното. Фидлър беше извел отделението за полевото упражнение, учението срещу новосформираните батальони на Брис Бедикт. Ботъл с хленч и мрънкане се беше оплакал от болен стомах и се измъкна. Не беше за него това безсмислено пълзене из храсти и орна земя. Освен това не беше толкова отдавна, когато убиваха ледерии не на игра. Като нищо можеше някой — и от двете страни — да забрави, че всички вече са приятели. Работата бе там, че той се оказа първият достатъчно бърз със стомашните оплаквания, тъй че никой друг не можа да ги пробута… Беше уловил завистливия поглед на Смайлс, с който отдавна бе свикнал, разбира се, след като винаги се оказваше по-бърз от нея в скатаването.