Стивън Ериксън - Прах от мечти

Разгръщаха се събития. Толкова много събития, а не всички от тях се задвижваха под допира му, не всички се извиваха под неговата воля. Гневът отстъпваше на страха. Беше издирил олтара, който Пернатата вещица бе посветила на него. Очаквал бе да намери душата й, безплътната й воля, обгърнала на вълни тези наводнени отломки. Но не беше намерил нищо, никого. Къде бе отишла тя?

Все още можеше да усети косата й под ръката си, вялата й борба, докато някаква частица от разума й напираше за сетна глътка въздух, за още един миг живот. Дланта му тръпнеше от ехото на смътните й гърчове, започнали в мига, в който се предаде и напълни дробовете си с вода, веднъж, дваж, като новородено, едва опитало даровете на непознат свят, за да се оттегли, да се хлъзне като змиорка назад в тъмното, където първото забравено нещо си самият ти.

Това не трябваше да го терзае. Беше акт на милост. Гангренясала, обезумяла — не й оставаше много време. Беше най-лекото и нежно бутване, ни най-малко мотивирано от жажда за мъст или от отвращение. Все пак тя като нищо можеше да го е проклела с онова свое последно издихание.

Душата й трябваше да плува сред тези черни води. Но Блудния знаеше, че е сам. Олтарната зала не му предлагаше нищо друго освен пустота.

Хлъзгавият под на тунела се спускаше надолу с всяка стъпка. Краката му изведнъж изгубиха опора, а водата се вдигна още по-високо, над гърдите му, покри раменете му и заплиска към гърлото му. Темето му се отри в зърнистия каменен таван, а след това той вече бе под водата и примига, за да махне щипането от очите си.

Избута се напред в сумрака. Водата стана солена и избледня, отразила от смътната си повърхност светли петна, които проблясваха като размътени спомени за мълнии. Усещаше тежкия напор на изменчиви течения и мигом разбра, че там горе, на тавана на този свят, наистина вилнее буря, но тук долу тя не можеше да му причини нищо. Провря се през гъстата тиня и закрачи по океанското дъно.

Тук нищо не гниеше и всичко, което не се стриваше на прах от огромните налягания, оставаше разпръснато под безцветните пелени тиня като вещи в необятна запусната стая. Всичко в това царство всяваше ужас. Времето тук губеше пътя си, скиташе се безцелно, докато непрестанният дъжд от отломки не го затиснеше долу на колене и след това не го затрупаше. Всичко — всеки — можеше да претърпи подобна съдба. Опасността, рискът бяха съвсем реални. Никое същество или разум не можеше да понесе задълго това място. Безсилието наслагваше съкрушителната си симфония и ужасяващата музика бе вечна.

Усети се, че крачи по дължината на гигантски скелет; разядените му ребра се извисяваха от двете му страни като колони на колонада, храм без покрив, затънал под собственото си безчувствено бреме. Подмина змиевидната линия канари, представляващи гръбнака на огромното същество. Малко по-напред четири скапули образуваха широк свод, от който като срутени стълбове стърчаха странни дълги кости. Едва успя да различи в полумрака масивната корона на тила на черепа на чудовището. Там, прочие, беше онзи, другият храм. Драгоценното хранилище на съзнание, пространството, настойчиво в пребиваването си, съществуванието, държащо на признание за съществуването си.

Блудния бе съпричастен на идеята. В края на краищата подобни деликатни заблуди сглобяваха костите на душата. Мина покрай последната скапула и забеляза следите от някакъв съкрушителен, несъмнено осакатяващ сблъсък. Костта приличаше на гигантска счупена чиния.

Изравни се с черепа и видя, че пещерата на по-близката очна кухина е разбита над и зад издължената, пълна с разядени зъби частично натрошена муцуна. Древният бог спря и огледа поражението. Не можеше да си представи що за звяр трябва да е било това. Подозираше, че е бил дете на тези дълбоки течения, плувец през древни векове, напълно несъзнаващ, че времето му е отминало. Зачуди се дали милост е нанесла този смъртоносен удар.

Ах, как не можеше да надвие собствената си природа, нали? В края на краищата повечето му докосвания бяха фатални. Импулсът може да намери много оправдания, а милостта явно е сред тях. Това беше мигновено терзание, каза си той. Допирът на косата й под дланта му… просто неволен изблик на разкаяние. Щеше да мине.

Продължи напред, най-сетне разбрал, че е намерил верния път.

Съществуваха места, които можеше да бъдат намерени само след покана, с капризната щедрост на силите, които са им придали форма, които са ги направили това, което са. Подобни прегради надвиваха алчността и нуждата на повечето търсачи. Но той бе научил тайните пътеки много, много отдавна. Нямаше нужда от покани и никаква сила не можеше да се изпречи на пътя на неговия глад.