Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Да, това не можем — измърмори Ашици.

— Къде е тя?

— Спи.

Блудния направи гримаса.

— Това го знам, Сек.

— Седни, Ерастас. Засега, моля те. Нека просто да… поседим тук. Да пийнем, в спомен за едно приятелство. И невинност.

— Когато бокалите ни са празни, Ашици.

Той затвори очи и кимна.

— Така да бъде.

— Боли ме, че те виждам така — въздъхна Блудния и седна отново. — Ще те върнем към онова, което беше някога.

— Скъпи Ерастас, не си ли научил? Времето изобщо не се интересува от желанията ни и никой съществувал някога бог не може да е толкова жесток като времето.

Блудния притвори единственото си здраво око.

— Почакай да видиш света, който аз ще направя, Сек. Отново ще стоиш до Празния трон. Отново ще изпитваш удоволствието от слепия шанс, поразяващ един след друг обнадеждените смъртни.

— Помня как негодуваха срещу лошата орис — промърмори Ашици.

— И се стремяха да угодят на съдбата с все повече кръв. Върху олтарите. По бойните полета.

— И в тъмните сделки на душата.

Блудния кимна. Доволен. Облекчен. Да, можеше да изчака този миг, този кратък, целителен миг. Служеше му, и то добре.

Можеше да й даде още няколко мига покой.

— Разкажи ми тогава историята — подхвърли Ашици.

— Коя история?

— Как ти отнеха окото.

Блудния се намръщи и извърна лице, доброто му настроение се изпари.

— Смъртните могат да ядат всичко — сухо отвърна той.

В кулата на Азата, в една зала, която можеше да е цяло едно селение, тя спеше и сънуваше. И тъй като сънищата съществуваха извън времето, вървеше отново през пейзаж, мъртъв отпреди хилядолетия. Но въздухът все така беше стипчив, небето горе — все така чисто в променчивия си блясък като в деня на своето буйно рождение. Зданията от всички страни, рухнали в развалини, оформяха стръмни нащърбени могили. Порои бяха покрили с кал всичко на височината на бедрата й. Тя крачеше, обзета от любопитство и полуневерие.

Само това ли беше останало? Трудно беше да го повярва.

Могилите изглеждаха странно съразмерни — еднакви по големина каменни грамади. Никакви отломки не се бяха изсипали по уличните платна. Донесената от пороите тиня беше загладила всяка повърхност.

— Носталгия — извика нечий глас отгоре.

Тя спря, погледна натам и видя белокожа фигура, кацнала на една от могилите. Дълга златна коса с кичури тъмен пурпур. Двуръчен меч с бяло острие, подпрян на гърдите му, многостенният кристален ефес проблясва на ярката светлина. Много форми приемаше това същество. Някои приятни, други — като тази — като отровна храчка в очите й.

— Твое дело е това, нали?

Едната му ръка погали лъскавото острие на меча и чувственият жест я накара да потръпне.

— Твоята немарливост ме възмущава, Килмандарос.

— Докато ти си направил смъртта така… спретната.

Той сви рамене.

— Кажи ми, ако в своя най-последен ден — ден или нощ, все едно — се озовеш в една стая, на легло дори. Твърде слаба, за да помръднеш, но все още способна да огледаш около себе си — нищо повече. Кажи ми, Килмандарос, няма ли да си доволна от подредеността на всичко, което виждаш? От знанието, че то ще изтрае и след теб, непроменено, подчинено единствено на своето бавно, тъй бавно разпадане?

— Питаш ме дали ще изпитвам носталгия, Оссерк? Носталгия към стая, в която все още съм?

— Не е ли това последният дар на смъртта?

Тя вдигна ръце и му показа юмруците си.

— Слез тук долу и получи точно този дар, Оссерк. Познавам това тяло — това лице, което ми показваш сега. Познавам изкусителя и го познавам твърде добре. Слез тук долу — не ти ли липсва прегръдката ми?

И в ужасяващата вярност на сънищата, Оссерк се изкиска. С онзи смях, който се врязва в жертвата си, който стиска за гърлото. Презрителен, лишен от съпричастие. Смях, който казва: „Вече си без значение за мен. Виждам болката ти и това ме развеселява. Виждам как не можеш да се измъкнеш от същото онова, от което тъй лесно избягах: заблудата, че все още имаме значение един за друг.“

Толкова много в смеха на един сън, да.

— Емурлан е раздробен — каза той. — И повечето му късове вече са мъртви като този. Мен ли ще обвиниш? Аномандър? Скабандари?

— Соченето ти с пръст не ме засяга. Онзи, който обвинява, няма нищо за губене и има всичко за криене.

— Но все пак се съюзи с Аномандър…

— Той също беше безразличен към вината. Съюзихме се, да, за да спасим каквото можехме.

— Толкова по-зле тогава, че ви изпреварих — каза Оссерк.