Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Един за теб, един за мен и един за съкровищницата на Сумрак.

— Точно тъй.

— Мислиш ли, че ще приеме?

— Защо не? Не можем да стоим много дълго на този прогнил бряг, нали?

— Вярно. Тя ни спаси от удавяне на острова, нали? Няма смисъл да се удавим тук, в тая вечна пикня на Блудния. Кълна се в пръстите на Фент, много окаяно място е това.

— Знаеш ли — каза след малко Пити, — двете с теб бихме могли просто да ги изоставим всичките. Да тръгнем за Ледерас. Колко време ще ни трябва да си върнем позициите според теб?

Бревити поклати глава.

— Ще ни познаят, скъпа. По-лошото е, че схемата няма да проработи втори път — хората ще усетят признаците и ще се сетят за какво става дума.

— Ба. По мои сметки на всеки пет години можеш да намериш нов куп глупаци с много излишни пари. Готови с радост да ти ги дадат.

— Може би, но аз не мисля за тях, мисля за властите. Не ми се ще да ме арестуват отново. Два пъти едно престъпление и Давенето ти е в кърпа вързано.

Пити потръпна.

— Тук си права. Добре, да тръгнем тогава по честния политически път. Изкачваме стълбата на, ъъ, светската власт. Хитруваме и мамим легитимно.

Бревити кимна.

— Можем го това. Надпревара в популярност. Разделяме съперниците ни в Съвета. Ти спиш с половината, аз с другата, представяме се за люти съпернички и правим два лагера. Избират ни за официални представителки на Съвета при кралицата.

— И ставаме гърлото на бутилката.

— Информация и пари, нагоре-надолу, надолу-нагоре. Никоя страна не знае нищо освен това, което ние решим да им кажем.

— Точно така. Също като двете хитри и лъжливи посреднички, каквито бяхме някога.

— Точно така, даже още по-хитри.

— Но с усмивка.

— С усмивка, винаги, скъпа.

Ян Товис навлезе в лагера. Вонеше. Из калта и дъжда се тътреха унили хора. Целият плитък залив беше покафенял от кипналия отлив. Храната явно не достигаше. Всички лодки, закотвени в залива, се поклащаха празни над вълните.

Смъртният път. Сумрак поклати глава.

Продължи през импровизираното градче, без да обръща внимание на хилядите очи, които се спираха на нея, докато не стигна до Палатката на вещиците. Слезе от коня, прекрачи дренажния изкоп и се шмугна вътре.

— В беда сме! — гракна веднага Скуиш от другия край на палатката. — Хората се поболя’ат — свършват ни билките и к’во ли още не. — Гневните й очи се приковаха в Сумрак.

Пули до нея смукна с голите си венци и проплака жално:

— К’во ша прайш ся, краличке? Ми ако всички измрат?

Тя не се поколеба.

— Трябва да отпътуваме. Но не по смъртния път.

Може ли две прастари жени да се стъписат?

Изглежда, може.

— Кълна се в кралската си кръв — заяви Сумрак. — Ще отворя Пътя към Галан. — Взря се в двете вещици — в зяпналите им уста, в опулените им очи. — Към Тъмния бряг. Връщам ни у дома.

Съжаляваше, че не помни името си. Съжаляваше, че не може да проумее нищо. Как бе възможно такова пъстро сборище хора да се озове тук, сред този опустошен пейзаж? Свършил ли беше светът? Последните останали ли бяха те?

Но не, не съвсем, не съвсем точно. Макар никой от тътрещите се, дърлещи се и ругаещи негови спътници да не проявяваше никаква охота да поглежда през рамо, той се усети, че вниманието му непрекъснато се връща назад към онзи мъглив хоризонт, от който бяха дошли.

Имаше някой там.

Имаше някой след тях.

Ако успееше да разбере всички важни неща, може би щеше да има по-малко основания за страх. Можеше дори да открие, че знае кой ги преследва. Можеше да намери миг на покой.

Но другите гледаха напред, сякаш нямаха никакъв избор, нито воля да направят друго. Зданието, към което се бяха отправили — може би вече от няколко седмици — най-сетне се приближаваше. Неговата огромност бе заблудила усета им за разстояние и перспектива, но и това не обясняваше дължината на изминатия път. Беше започнал да подозира, че чувството му за време е объркано, че другите измерват пътя по коренно различен начин от неговия — защото не беше ли призрак? Можеше само да се хлъзга и преминава през тях като сянка. Изобщо не усещаше тежестта на стъпките, които правеха. Дори усилието им му убягваше.

И все пак, според здравата логика, не трябваше ли в такъв случай времето за него да е нещо уплътнено, кондензирано до нещо ефимерно и лесно преодолимо? Защо беше това терзание в душата му? Тази умора? Това трескаво усещане за пълзене през всяка частица във всяко от тези тела, едно след друго, отново и отново? Когато за първи път се събуди сред тях, се почувства благословен. Сега се чувстваше пленен.