Стивън Ериксън - Прах от мечти

Но не можеше да достигне до крилатия гущер. Не можеше да намери Гу’Рул никъде. „Мамка му!“

— Проклета буря ли се трупа напред, Геслер? Кръв ли е това на лицето ти? Какво става, в името на Гуглата!?

— Наистина ли си толкова любопитен? — изръмжа Геслер и се изплю. — На’Рук зарязаха всичко. Тръгват към нас. Ние сме сами.

— А Ловците на кости?

— Сами сме, казах.

Съгледвачите излязоха от непрогледния мрак. Тази нощ Резките бяха изчезнали и бяха отнесли със себе си звездите и нефритеното сияние. Дори подпухналата мъглявина на луната не смееше да се появи в небето. Боен водач Страл потрепери от внезапно лъхналия студ и зачака съгледвачите да се приближат.

Двамата воини Сенан бяха присвили рамене като уплашени от нещо, а може би бяха ранени. Щом спряха пред него, и двамата коленичиха. Бяха изтощени и задъхани.

„Виж ги. Виж този мрак. Светът ли свърши тази нощ?“

Нямаше да ги пришпорва, за да изтръгне от тях думи, които трудно щяха да излязат. Ужасът бе достатъчно явен в накъсания им дъх.

Сенаните Баргаст чакаха зад него. Някои спяха, но за повечето сънят не идваше. Глад. Жажда. Гладът от загубата, песента на тихия плач. Усещаше десетките очи, впити в него. Знаеше, че виждат само един смътен, замъглен силует. Виждаха истината за него, а нямаше къде да се скрие от тях.

Единият съгледвач най-сетне заговори:

— Боен водач. Две армии излизат на равнината.

— Малазанците?

— Не, Боен водач, тези са демони…

— Те са хиляди! — изсъска другият.

— Настъпват едни срещу други — в нощта — ние сме почти между тях! Боен водач, трябва да се оттеглим — трябва да бягаме оттук!

— Идете в лагера, и двамата. Отдъхнете. Оставете ме. Не казвайте нищо.

След като двамата се отдалечиха, той придърпа коженото наметало на раменете си. На свечеряване бяха видели Лунен къс, но с по-остри ръбове и гладки плоскости — воините му с по-остро зрение твърдяха, че бил изваян във формата на дракон. „Две демонски армии — какво по-добро място за сблъсък от Пустинните земи? Избийте се едни други. Вашата война не е наша. Ние трябва да намерим малазанците… Нали? Нашия стар, достоен враг.“

„Не предадоха ли съюза при Корал? Не се ли опитаха да измамят Каладън Бруд и да отнемат този град в името на прокълнатата си императрица? Ако не беше Аномандър Рейк, щяха да успеят. Тези Ловци на кости твърдят, че са ренегати, но Дужек Едноръкия не твърдеше ли същото? Не, това са обичайните коварни лъжи. Каквото и да търсят, каквото и да завладеят, ще го припишат на императрицата.“

„Онос Т’уулан, съществуваше ли друг враг? Кой друг си се надявал да намериш? Кой друг е толкова достоен като малазанците, тези завоеватели, тези унищожители на история? Казваше, че някога си им служил. Но ги напусна. Дойде да поведеш Белите лица. Познаваше този враг. Каза ни толкова неща за него, които ще ни трябват сега — бяхме глупави, че не го разбирахме.“

„Но вече го знам.“

Демоните бяха добре дошли за своята битка.

Да, баргастите щяха да се оттеглят от това. Той се обърна рязко.

В лагера на Сенан кипеше вихрушка от прах, сребриста като лунна светлина и на спирали, издигащи се от всички страни. Отекна писък.

Призрачни воини… блясък на кост, вълнисти остриета от кварц и кремък…

Страл зяпна, мъчеше се да проумее ставащото. Писъци. Ужасните оръжия свистяха в тъмното и посичаха тленна плът и кост. Зазвучаха бойните викове на баргастите, желязо закънтя в камък. Изгнили лица, очи като черни ями.

Една тъмна фигура се появи точно пред Страл. Очите на Бойния водач се разшириха, щом видя на светлината на огъня меча, стиснат в костеливите ръце на съществото. „Не. Не!“

— Ние отмъстихме за теб! Онос Т’уулан, отмъстихме за всички тях! Недей… не можеш…

Мечът изсъска и с кос удар преряза двата крака на Страл, от дясното бедро до под лявото коляно. Той падна. Изобщо не усещаше болка, само студ. Над него беше само тъмнина. „Направихме всичко, което можахме. Това е нашият срам. Нашата вина. Боен водач, моля те. Има деца, те са невинни.“

Замахът отгоре пръсна черепа му.

Сенан умираха. Бялото лице на Баргаст умираше. Ном Кала стоеше настрана от касапницата. Т’лан Имасс бяха неумолими и ако имаше сърце, тя щеше да се смрази пред този безмилостен ужас.

Убийците на жена му и децата му плащаха с кръв. Посичани с безжалостна ефикасност. Чуваше майки да умоляват за живота на децата си. Чуваше предсмъртните им писъци. Чуваше детския плач и внезапното му секване.

Беше престъпление, което можеше да отрови всяка душа. Почти усещаше как земята се разцепва и кърви под тях, сякаш духове се гърчеха, сякаш се олюляваха богове. Яростта, излъчвана от Онос Т’уулан, бе по-тъмна от небето, по-гъста от градоносен облак. Изригваше на вълните на собственото му осъзнаване — той разбираше, можеше да се види, все едно бе изтръгнат и запокитен извън собственото си тяло — виждаше и самата гледка на онова, което вършеше, го влудяваше.