Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Казвате, че Матроните никога не раждат повече от сто Ве’Гат — продължи той. — Но твоята майка е създала петнайсет хиляди. Наистина ли си мислиш, че На’Рук нямат представа в какво се забъркват? Ти ми напълни главата със сцени от предишни битки — всичките ви жалки поражения — и не е чудно, че всички сте готови да се примирите. Но грешите. Матроната — беше ли безумна? Може би. Да. Достатъчно безумна, за да си помисли, че би могла да спечели. И да го планира. Луда? Луд гений, бих казал. Гунт Мач, Първа щерко, призови своя Шай’гал — той вече е твой, нали? Не е готов да се примири, не е готов да се предаде на фатализма на своите братя. Призови го.

Мълчание.

Геслер се взря в очите на Че’Малле. „Все едно да се взираш в очите на крокодил. Играта да виждаш всичко, но да не реагираш на нищо. Докато необходимостта не наложи изхода. Играта на хладните мисли, ако изобщо има мисли. Кара топките ти да се сгърчат и да търсиш къде да се скриеш.“

Тя заговори в ума му.

„Смъртен меч. Думите ти бяха чути. От всички. Ще се подчиним.“

— Богове на бездната! — измърмори Сторми.

Калит се приближи към Геслер. Очите й бяха широко отворени.

— От К’Чаин Че’Малле се вдига тъмнина.

Но освен удивлението той видя в очите й страх. „Разбира, че посявам лъжлива надежда. Богове, жено, какво мислиш, че прави един командир?“ Той пристъпи до единия Ве’Гат, хвана се за онова, което минаваше за рог на седлото, пъхна единия си ботуш в стремето, което изведнъж се стегна плътно около стъпалото му, и се метна на гърба на огромния звяр.

— Готови за марш — каза Геслер: знаеше, че думите му ще бъдат чути от всички. — Няма да чакаме На’Рук да ни дойдат. Тръгваме право към тях и скачаме право върху проклетите им гърла. Калит! Знае ли някой — онази небесна цитадела ще ни последва ли? Ще се бият ли?

— Не знаем, Смъртен меч. Така мислим. Какво друго им остава?

Сторми се мъчеше да се качи на другия Ве’Гат.

— Опитва се да ми счупи проклетия крак!

— Отпусни се на него — посъветва го Геслер.

Първата щерка проговори в ума му.

„Шай’гал идва.“

— Добре. Да започваме това мазало.

Гу’Рул наклони криле и прелетя покрай отвесните стени на Ампелас Изкоренения. Само един Шай’гал бе останал вътре — беше успял да нанесе фатални рани на другия, преди да го прогонят от Гнездото, а след това от града. От дълбоките разрези на гърдите му капеше гъста кръв, но раните не застрашаваха живота му. Вече бе започнал да се изцерява.

В равнината пред него пълчищата Фурии бяха тръгнали в гълтащ левгите марш. Хиляди Ловци К’елл се развръщаха в огромен полумесец, докато възвиваха на юг, където тъмни облаци кипяха на хоризонта.

Слънцето потъваше зад хълмовете на запад. На’Рук се бяха хранили този ден, но плячката се бе оказала по-смъртоносна, отколкото бяха очаквали.

Този Смъртен меч и думите му впечатлиха Гу’Рул, доколкото можеха да го впечатлят крехките човешки същества. Но пък нито тъй нареченият Геслер, нито другият с името Сторми не бяха съвсем човешки същества. Вече не. Аурата на присъствието им бе почти ослепителна за очите на Шай’гал. Древни пламъци ги бяха закалили. Тирлан, Телланн, може би дори дъхът и кръвта на Елейнт.

К’Чаин Че’Малле не се кланяха на богове, но станеше ли дума за Елейнт, тази мерзост се съживяваше. „Деца на Елейнт. Но ние изобщо не сме това. Само претендираме за тази чест. Но пък не го ли правят всички смъртни? Когато се вкопчват в своите богове, когато изсичат в камък жестоките правила на преклонение и покорство? Деца на Елейнт. Назоваваме градовете си на Първородните дракони, на онези, които някога са порили небесата на този свят.“

„Сякаш ги интересува.“

„Сякаш изобщо са забелязали.“

Този Смъртен меч говореше за отпор, за опълчване на съдбата, която ги очакваше. Имаше кураж и упорита воля. Похвална самонадеяност. „Отзовавам се на призива му. Давам му очите си, докато оставам в небесата. Не го предупреждавам, че това няма да продължи дълго, щом битката започне. На’Рук ще се погрижат за това.“

„И все пак. В памет на Гунт’ан Ацил ще се подчиня.“

Около червенобрадия, Щита-наковалня, се вихреха съмнения. Сърцето му бе необятно, вярно. Беше същество, изтъкано от сантименталност и състрадание въпреки зверската си външност, въпреки дивашкия си плам. Но такива същества бяха уязвими. Сърцата им кървяха твърде обилно и раните никога не зарастваха. Безумие беше да се прегърне болката и страданието на К’Чаин Че’Малле — дори Матрона нямаше да го понесе. Умът щеше да вие. Умът щеше да умре.