Стивън Ериксън - Прах от мечти

„И всички нас. О, дайте ми прахта. Дайте ми утро, родено в забрава, родено във вечна блажена забрава.“

Бяха хиляди и десетки от тях бягаха в нощта, но толкова много вече бяха мъртви. „Ето какво бяхме някога. Ужасяващите армии на Т’лан Имасс. Избивахме Джагът. Давахме им това, което виждам сега тук. В името на всички духове, това ли е единственият ни глас?“ Ужасен стон се понесе по мръсната диря на сетните убийствени удари, стон, който сякаш се завихри и извиси нагоре, и идваше от Т’лан Имасс, от всеки оплискан с кръв воин, от капещите оръжия в ръцете им. Беше звук, който се вряза в Ном Кала, и тя залитна, молеше се на нощта да я погълне.

„Онос Т’уулан. Твоето отмъщение — ти го нанесе… над нас, над своите жалки следовници. Последвахме твоя пример. Направихме каквото направи ти. Счупихме веригите си. Развихрихме се — колко хилядолетия таихме в себе си този гняв? Развихрихме се за живот.“

„Сега се превърнахме в детеубийци. Върнахме се на света отново, след цялото това време, което прекарахме толкова… толкова освободени от престъпленията му. Онос Т’уулан, виждаш ли го? Разбираш ли го?“

„Родихме се отново в историята.“

„Ако това изпитва един Щит-наковалня, не го желая. Чувате ли ме? Не го искам!“ Познаваше Геслер и знаеше какво означава отказът му. През очите на онзи проклет ризан беше видял труповете. Изкланите останки от Ловците на кости и ледериите. Само преди два дни бяха крачили с тях — всички онези лица, които познаваше, всички онези войници, в които обичаше да се кълне — вече ги нямаше. Мъртви.

Всичко това бе погрешно. Двамата с Гес трябваше да са загинали с тях, да са загинали в бой рамо до рамо с тях. Братство и сестринство намираха най-истинския си смисъл в прибоя на смъртта, в падането един след друг, в мрака и в разтърсващото пробуждане след това пред Портата на Гуглата. „Да, ние сме семейство, когато се бием до последния човек, но истинското семейство е сред падналите. Иначе защо залитаме полуслепи след всяка битка? Иначе защо се вглеждаме в лицата на своите братя и сестри и се чувстваме така изоставени? Заминали са без нас, затова.“

„Всеки войник знае това. Всеки войник, който го отрича, е проклет от Гуглата лъжец.“

Утрото не бе далече. Последният ден идеше. „Но това не е семейството, което познавах. Не е онова, което исках. Имам само Геслер. Преживяхме заедно всичко това, вярно, тъй че поне можем да загинем заедно. Това поне е смислено. Преживяхме всичко това. Фалар — богове, колко млади бяхме! Проклети глупаци, да. Хукнахме, врекохме се в култа на Финир — заради онези слухове за оргиите се подведохме. Кой похотлив младок не би подскочил при тази мисъл?“

„Проклети оргии, о, да. Трябваше да се сетим обаче. Той е проклет бог на войната, нали? Оргии и още какви, само че оргии на клане, не на секс. Не мислехме с мозъците си, а с оная си работа, това направихме. Но пък на онази възраст не беше ли нормално да е точно така?“

„Само че така и не се измъкнахме, така и не поумняхме, нали? Набутахме се в клоака, а после двайсет години си казвахме един на друг, че миризмата изобщо не е толкова зле. Сладка като пролетен дъждец всъщност.“

К’Чаин Че’Малле щяха да умрат. Щяха да излеят кръвта си в него, душите им да се стълпят за прегръдката му, каквото и да означаваше това. Матроната, поискала всичко това, беше мъртва, но пък… „умирането не е ли първият и най-явен път към асцендентството, към божествеността?“

„Макар че да ядат предната част на мозъка, това просто е гадост. Ще ги накара да платят за това, след като вече е богиня или каквото е там.“

Е, щеше да задържи вратата залостена до последния момент — имаше да се разпорежда с армия в края на краищата. Орда от тежки — ама наистина много яки тежки. „Какво ли би могъл да направи Колтейн с тия легиони? Ако ги имаше, сега Корболо Дом нямаше да си върти пръста в задника на Ласийн. Всъщност…“

— Дъх на Гуглата, Сторми, изпускаш най-гадните неща.

— Ами махни се от главата ми!

— Казах „изпускаш“, тъпак. Не съм ти в главата. Слушай, престани да си го мислиш тоя боклук, че сме някакви гадни лешояди. Не знам дали тия същества имат нещо като боен дух, но ако имат, току-що им го направи на пух и прах.

— Това са си мои мисли!

— Тогава измисли някакъв начин да си ги държиш в твоя си мозък. Просто си представи дебелия си череп — има дупки, нали. През очите, носа, каквото е там. Тъй че си представи как си ги запушил. Вече си в безопасност. Вече можеш да си мислиш всичките тъпи неща, за които ти харесва да си мислиш.