Стивън Ериксън - Прах от мечти

Почеса се по брадата.

— На някой да му се намира буренце ейл? Не помня кога за последен път съм влизал в битка, без да се оригвам на вкиснало пиво. — Погледна за миг Калит и въздъхна. — Все едно. Давай, Гес, върви си скрий своите К’елл. Аз стоя тук.

— Ще се видим, като свърши, Щит-наковалня.

— Естествено, Смъртен меч.

Топлината под Калит се усилваше. Саг’Чурок беше изпълнен с миризми на ярост. Но тя седеше присвита и смразена, костите й бяха като пръчки, стегнати в крайезерен лед. Тези двама войници я изумяваха. Самоувереността им беше безумна. Лекотата, с която поеха командването, и насмешката, с която се назоваха с титлите си миг преди да се разделят, я стъписваха.

Народът й се беше срещал с търговци от Коланси. Беше виждала въоръжени кервански стражи, отегчени, докато търговците се пазаряха със старейшините на еланите. Деца се бяха доближавали до тях с блеснали очи, но не толкова, че да могат да ги пипнат, колкото и да им се искаше. Убийците бяха като магнит. Мълчанието и мрачните им очи подхранваха нещо в малките момчета и момичета и Калит беше долавяла детинския им копнеж, шепнещата романтика на хоризонтите, които тези воини бяха видели. Такива сцени я плашеха и тя се молеше на духовете странниците да си тръгнат, да отнесат със себе си опасните изкушения, които вдъхваха.

Когато преди малко се беше взряла в очите на Геслер, беше видяла там същото ужасно обещание. Светът бе твърде малък за него. Хоризонтът го оковаваше и дърпането на тази верига бе неумолимо. Все едно му беше какво оставя след себе си. За неговата порода винаги беше все едно.

„И все пак знаех. Гу’Рул видя вярно. Тези бяха, които търсех. Тези двама мъже са отговорът на визията на Гунт’ан Ацил. Бъдеще, оживяло с надежда.“

„Но на тях им е все едно. Ще ни поведат в тази битка и ако всички загинем, или ще избягат в последния момент, или ще паднат — за тях е все едно. Не са по-различни от Червената маска.“

Онези кервански стражи, които се бяха загнездили в паметта й, бяха мъртви и го знаеха. Това знание е любовницата, споделена от всеки войник, курва с чудовищни мащаби. Курва, на която се плаща с кръв, а сводниците й бяха крале, пълководци и фанатични жреци. „И всичко е извратено. Тук курвата прави изнасилването.“

„Хиляда години да я гониш, не можеш я догони.“

Веднъж двама млади храбреци бяха изчезнали след тръгването на един керван. Стареите и родителите им се събраха да обсъдят дали да пратят хора да ги върнат, или не. Накрая стареите си отидоха. Майките плачеха, а мъжете им ги гледаха и мълчаха.

„Сложиха си окови и го нарекоха свобода. Курвата ги открадна.“

Искаше Геслер и Сторми да умрат. Искаше го с цялото си сърце. Никаква причина нямаше за това. Нищо лошо не бяха направили. Всъщност те се канеха да свършат точно това, което трябваше. И нямаше да избягат от съдбата си. „Те не са виновни за моята омраза и страх.“

„Но аз искам свят без войници. Искам да ги видя как всички ще се избият едни други. Искам крале и пълководци да останат сами — нито една душа да не попадне в ноктестите им ръце. Нито едно оръжие, на което да се опре волята им, нито един меч да запее заканите им. Искам да видя как се превръщат в хилавите окаяни същества, каквито всъщност са.“

„Какво мога да направя за това? Как да направя такъв свят?“

„Духовете да благословят предците ми, колко жалко, че не знам.“

Беше изгубила своята Махиб, глинения си съсъд, очакващ душата й. За нея смъртта бе кошмар и тя знаеше, че той идва. Нямаше основание да мечтае за каквото и да било бъдеще. В това отношение не беше ли и тя като онези кервански стражи? Не беше ли същата като Геслер и Сторми? Какво виждаха те в нейните очи?

„Аз съм дестраянт. И въпреки това бленувам измяна.“ Щом погледнеше Ве’Гат, ехото на болката от раждането се връщаше в нея, ужасът на Утробата. Не заслужаваха това, което предстоеше, и въпреки това копнееха за него. Ако можеше да ги отклони от този ден за смърт, щеше да го направи. Вместо това щеше да ги поведе срещу собствената си раса. Свещена война срещу войниците на света и техните господари.

Да останат само пастири, орачи и рибари. Художници, тепавичари и грънчари. Разказвачи, поети и музиканти. „Светът — за тях и само за тях. Свят на мир.“

Фуриите на На’Рук сякаш гълтаха пресечения терен. Изтокът бе ярък с раждането на слънцето, но небето над вражеските легиони бе като огромно петно, като оток, като паст, от която виеше вятър.

Сторми извади меча си. Виждаше как първите вражески редове приготвят прътове — оръжия на магия: образи или чужди спомени проблясваха в сцени на опустошителна магия в ума му. „Пригответе щитовете и се молете железните дръжки да удържат.“