Стивън Ериксън - Прах от мечти

Трите небесни крепости на На’Рук изхвърлиха дъги от мълнии. Калит зяпна нагоре с ужас, щом долната половина на Ампелас сякаш се изду, обгърната в червено сияние. Грохотът на взрива събори Саг’Чурок и Гунт Мач. Калит се претърколи настрани от мятащите се Че’Малле, камъни раздраха рамото и лицето й. Превъртя се по гръб. Небето гореше и валяха огнени камъни.

Изпищя и закри очите си с ръце.

Долната третина на Ампелас просто изчезна и сега крепостта изсипваше вътрешностите си; всичко гореше и отломките летяха надолу към земята. Ударът изтласкваше цитаделата, завърташе я и оголваше разбитата паст на основата й.

Но Ампелас успя някак да отвърне на огъня — две ярки мълнии излетяха някъде назад.

Сторми не можеше да види срещу какво са насочени — цитаделата на Че’Малле му пречеше, — но гърмът от ударите разтърси земята — а след това той видя как една от крепостите на На’Рук се надигна иззад Ампелас, все едно се закатери по стълбове дим.

Очите му се разшириха, когато огромното нещо набра скорост и излетя още по-нависоко. С вихрещия се по и подир нея дим, пострадала невъзстановимо, крепостта профуча нагоре в небето… и продължи да се издига.

Другите две лумнаха в поредния залп на чародейство.

Светлина погълна Ампелас Изкоренения…

Ловците К’елл се врязаха в огъващите се пред Ве’Гат редици на Фуриите На’Рук. Огромните им мечове сечаха кървави просеки в гъстата гмеж. На’Рук не можеше да се мерят с бързината и обхвата им и сякаш се топяха пред атаката.

В ума си Геслер крещеше отново и отново с отчаян вопъл: „Влизай — влизай — влизай — няма да стрелят, ако сте сред На’Рук!“

Две небесни крепости, надвиснали точно над полесражението, запратиха надолу огнени копия. Тела на На’Рук, Ве’Гат и К’елл се разлетяха из въздуха обгорени сред късове натрошено нажежено желязо.

„Гадове мръсни.“

Беше изгубено. Всичко. Осъзна го в този миг.

Крепостите щяха да изпепелят цялата равнина, ако трябваше…

От запад се приближаваха две небесни крепости.

Геслер ги изгледа с безпомощен гняв.

И тогава и двете изригнаха.

Моята плът е камък. Кръвта ми кипи гореща като разтопено желязо. Имам хиляда очи. Хиляда меча. И един ум.

Чух вика на смъртта. Моя близка ли беше тя? Каза го, когато за първи път ме докосна. Бяхме на земята. Далече един от друг и все пак близки.

Чух как тя умря.

И дойдох да я оплача, дойдох да намеря тялото й, безмълвната й гробница.

Но тя все още умира. Не разбирам. Все още умира — и има странници. Жестоки странници. Познавах ги някога. Познавам ги сега. Знам също, че те няма да отстъпят.

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Но аз зная отговорите на тези въпроси. Най-сетне вярвам, че ги знам.

Странници, вие носите болка. Носите страдание. Носите на толкова много сънища прахта на смъртта.

Но, странници, аз съм Икариум.

И нося много по-лошо.

Очите на Калит се отвориха рязко. Беше в прегръдката на Гунт Мач, притисната като малко дете. Вдясно от Първата щерка беше Саг’Чурок, отляво Бре’ниган. И тримата тичаха на силни отскоци през долината.

Битката кипеше малко зад Стража Дж’ан. Ловците К’елл се бяха врязали до първите редици на Ве’Гат, но врагът бе започнал да ги обкръжава.

От крепостите точно над бойното поле изригваха мълнии и раздираха бразди от разруха през гъстата гмеж.

Барабанен грохот разтърси въздуха вдясно от нея и тя се изви и се загледа натам. Две крепости на На’Рук се разпадаха; огънят в ядрата им бе така нажежен, че тя видя как камъкът се топи като восък и капе от железните кости. Тази от север пропадаше на изток все едно, че потъваше във вода. Двете се разтърсваха от непрекъснати взривове.

А зад тях, щръкнала през гъстите стълбове черен дим, се издигаше друга небесна крепост.

„Какво? Кой? Саг’Чурок…“

„Калси Изкоренената, дестраянт. Но в нея няма Матрона. Онзи, който я командва… от дълго време не е крачил сред К’Чаин Че’Малле и На’Рук.“

Около Калси се завихри магия — зелена, синя и бяла — Калит никога не беше виждала такава, — а после изведнъж запулсира в кипяща вълна и се устреми към двете умиращи крепости. Калит зяпна, като видя леда, изригнал от цепнатините в раздрания черен камък. Щом вълната порази крепостите, тази от юг просто се разцепи на две и долната част запропада надолу като планина, а горната се надигна и се завъртя сред врящи потоци от дим, отломки и късове лед. Горната третина на другата се разпадна на бял облак миг преди тя да се срути в равнината.