Стивън Ериксън - Прах от мечти

Раутос прошепна — последните думи, които Икариум щеше да запомни:

„Икариум, в името на благословената съпруга — повярвай.“

Вяра. Той се вкопчи в тази дума.

Ръката му се сви около окото и той чу писъка на един Древен бог, докато превръщаше окото в това, което му трябваше. В корен.

Семе.

Финнест.

Калси Изкоренената се гмурна в зейналата паст и изведнъж спря и я раздра буря от мълнии. Самото небе сякаш потрепери, а след това земята започна да се тресе и пред широко отворените очи на Калит камък изригна от равнината точно под Калси. Скалата се надигна като възлести ръце, все едно някакво огромно дърво запокити корените си във въздуха.

И тези корени се издигнаха още по-нависоко, докоснаха основата на Калси Изкоренената и след това се разпростряха бясно навън. Каменни корени се заизвиваха, струпваха се по ръбовете на портала и пламъците там лумваха за сетен път и изчезваха. Пустинните земи посивяха като пепел във всички посоки, сякаш последните им капки жизнена кръв бяха изсмукани в това яростно израстване.

Четирите оцелели небесни крепости на На’Рук отсам портала развихриха яростна атака по Калси. Камъкът се взривяваше. Огромни цепнатини запълзяха по него, плюейки разтопена скала — целият град изглеждаше готов всеки момент да се пръсне.

„Странникът се проваля — но какво величие! Да видя това! Да бъда свидетелка на такъв кураж!“

Каменното дърво — стига изобщо да беше това — не спираше безумния си растеж и тя видя как в раните на хълбоците на града се загърнаха корени. Там, където мълниите поразяваха гърчещия се камък, звукът от ударите изтътваше по-дълбоко от всеки гръм, но навсякъде, където зейваха рани, камъкът се втурваше, за да заздрави увреденото.

Изведнъж атаките секнаха. Внезапна вълна от зной обля Калит и тя извика от болка.

Четирите небесни крепости на На’Рук лумнаха в пламъци и полетяха надалече от портала. Огньовете се усилиха, изригнаха нажежени до бяло в недрата им и цитаделите в миг се изпариха. Земята под тях почерня от изгарящия зной.

Гунт Мач проговори в ума й:

„Дестраянт. Виж през моите очи. Виждаш ли?“

— Да — прошепна тя.

На един раздран и почернял хълм на северозапад стояха две фигури. От тях се изливаше магия на страховити вълни.

Момче.

Момиче.

Беше му все едно. Светът можеше всеки момент да бъде погълнат от самата Бездна, но Сторми най-сетне бе в разгара на най-суровата истина за войната и нищо друго — нищо — нямаше значение. Той се смееше като луд и сечеше и кълцаше На’Рук, докато те напираха, докато гущерите с мъртвите очи се мъчеха да затиснат Ве’Гат, да ги надвият само с огромния си брой, да съборят тази яростна стена на непокорство.

Атаката на Геслер беше пронизала кучите синове като копие глиган и ги беше натикала между озверелите К’елл и стегналите щитове Ве’Гат. Всички се сражаваха със смайваща ярост и умираха в смразяващо безмълвие.

Гущерът му беше ранен. Гущерът му сигурно умираше — кой можеше да разбере? Всичките тези гущери се биеха до последния си дъх. Но движенията му се бяха забавили, ударите му отслабваха. Целият беше в кръв и Сторми усещаше, че дишането му е бързо и накъсано.

Озъбена къса муцуна изникна пред лицето му.

Той изруга, дръпна се рязко назад, за да избегне щракащите дълги като ками зъби, опита се да замахне с късата брадва — но проклетият На’Рук допълзя още по-близо, катереше се по рамото на Ве’Гат. Гущерът му се олюля…

Сторми замахна с брадвата, но замахът бе твърде къс и макар острието да посече главата на гущера отстрани, раната не бе достатъчна, за да го разколебае. Челюстите се разтвориха още по-широко. Главата се стрелна напред…

Нещо ръмжащо се стовари върху На’Рук, кълбо от пъстра, нашарена с белези козина и стегнати мускули, свирепите кучешки зъби се впиха дълбоко във врата на гущера.

Зяпнал в неверие, Сторми изтръгна краката си от стремената и се дръпна още по-назад…

Шибано куче!

„Бент?“

„Ти ли си?“

О, но разбира се, че беше той!

От устата на На’Рук блъвна зеленикава кръв. Очите му помръкнаха и миг по-късно кучето и гущерът се смъкнаха от гърба на Ве’Гат.

В този момент Сторми видя избухващите небесни крепости.

И бурята свърши, гръмовете заглъхнаха, светът се изпълни с кънтеж на желязо, с пращене на плът и на кост. Песента на десет хиляди битки, толкова по-зловеща и свръхреална с това, че нямаше един писък, един вик на агония или стон за милост.

На’Рук падаха.