Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Видях, че се спогледахте с Грънтъл преди малко. Казахте си нещо с очи, докато говорехте за онази буря. Тъй че казвай.

— Беше битка, не буря. Магия и още по-страшни неща. Но вече свърши.

— Кои се биха, Сеток?

Момичето поклати глава.

— Далече е. Не се налага да ходим там.

— В момента май не отиваме никъде.

— Ще идем. Да го оставим на мира засега. — Гледаше към Маппо, който вече от доста време стоеше малко встрани от тях, неподвижен като статуя.

Емби беше вървял до теглената от коня носилка, на която лежеше брат му — Юла все още бе на ръба на смъртта. Цярът на Прешъс Тимбъл се бе оказал слаб. Пустинните земи не захранвали магията й, така беше казала. Юла все още можеше да умре. Емби коленичи и заслони с ръка лицето на брат си от слънцето. Изведнъж заприлича на дете.

Сеток отиде при коня.

Фейнт въздъхна, огледа се и каза:

— Имаме спътник. — Каза го достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички. Всички освен Маппо реагираха, извърнаха се или се изправиха, за да проследят погледа й.

— Познавам го! — извика Сеток. — Това е Торент!

„Още изгубени души в тази жалка група. Добре дошъл.“

Самотен мъждукащ огън издаваше лагера. Вятърът не донасяше никакъв звук от сбралите се около него. Сред пътниците цареше тъга и радост, скръб и меката топлина на новородена обич. Толкова малко смъртни, а толкова много живот имаше там, около огъня.

Смътна нефритена светлина огряваше накъсания терен, сякаш самият мрак можеше да се изрисува в насмешливо подобие на живот. Ездачът на гърба на неподвижния недишащ кон беше унил. Чувстваше се като същество, твърде необятно, за да се доближи до който и да е бряг. Можеше все така да гледа с едното мъртво око или с другото мъртво око. Можеше да си спомня какво е да си живо същество сред други живи същества.

Топлината, обещанието, несигурностите и всичките надежди, които да подсладят и най-горчивите морета.

Но този бряг вече завинаги бе недостижим за него.

Те можеха да усетят топлината на онзи огън. Той не можеше. И никога вече нямаше да може.

Фигурата, която се надигна от прахта до него, мълча дълго, а когато проговори, проговори на езика на духовете — гласът й остана недостижим за ушите на живите.

— Всички правим каквото трябва, Вестителю.

— Това, което ти направи, Олар Етил…

— Твърде лесно е да се забрави.

— Да се забрави какво?

— Истината за Т’лан Имасс. Знаеш ли, че един глупак плака за тях веднъж?

— Бях там. Видях могилата му — даровете…

— Най-страховитите същества — хора и други — толкова лесно, толкова безгрижно биват преправяни. Безумни убийци се превръщат в герои. Луди понасят короната на гении. Глупци цъфтят по безбройните поля, където някога е минала историята, Вестителю.

— Какво искаш да ми кажеш, гадателко на кости?

— Т’лан Имасс. Детеубийци от самото начало. Твърде лесно е да се забрави. Дори на самите Имасс, на самия Първи меч трябваше да се напомни. На всички ви трябваше да се напомни.

— С каква цел?

— Защо не идеш при тях, Ток-младши?

— Не мога.

— Не можеш — съгласи се тя. — Болката е твърде голяма. Загубата, която изпитваш.

— Да — прошепна той.

— Нито са длъжни да ти дадат любов, нали? Никой от тях. Децата…

— Не са длъжни, да.

— Защото, Ток-младши, ти си братът на Онос Т’уулан. Истинският му брат вече. И въпреки цялата милост, която обитаваше някога смъртното ти сърце, останали са само призраци. Не са длъжни да те обичат. Не трябва да ти вярват. Ти не си мъжът, който беше някога.

— Смяташ ли, че и това трябваше да ми се напомни, Олар Етил?

— Мисля, че… да.

Беше права. Той потърси в себе си болката, с която бе мислил — беше вярвал, — че е живял толкова дълго. Сякаш живял изобщо бе подходящата дума. Когато я намери, видя най-сетне ужасната истина. „Призрак. Спомен. Носил съм само маска.“

„Мъртвите ме намериха.“

„Аз намерих мъртвите.“

„И сме едно и също.“

— Къде ще отидеш сега, Ток-младши?

Той отново погледна към далечния огън. Беше искра. Нямаше да преживее нощта.

— Далече.

Сипеше се сняг, а небето се беше смирило.

Фигурата на трона беше замръзнала, безжизнена от много, много време.

Но финият слой прах лъщеше като гланциран и издаваше, че нещо се е променило. След това ледът се пропука. Пара се вдигна от прахта и бавно се сгъсти, изпълнена с живот. Ръцете, стиснали облегалките на трона, изведнъж потрепериха, пръстите се разтвориха.

Светлина замъждука в ямите на очите.