Стивън Ериксън - Прах от мечти

„Не може да не си видяла сама, Матрона — отвърна Геслер, — че тези На’Рук са родени увредени, без никаква надежда за независима мисъл. Небесните им крепости бяха стари. Могат да ги поправят, но не могат да направят нищо ново. Те са движещи се мъртъвци, Матрона. Може да се види в очите им.“

— Мислех, че виждам същото в твоите очи, Смъртен меч — каза Калит.

Той изсумтя, после въздъхна. „Твърде уморен съм за спорове. А и траур ме чака.“

— Може и да си била права, дестраянт. Но ние сменяме такива неща, както змия сменя кожата си. Държим на тях, докато се налага, за да устоим, нищо повече.

— Тогава навярно можем да се надяваме за На’Рук.

— Надявайте се колкото си искате. Синн — те могат ли да прогорят нов портал?

— Не задълго — отвърна тя и се наведе да вземе Роуч. Гушна мръсната гадинка и я почеса зад ушите.

Грозният плъх изплези розовото си езиче и задиша задъхано. Очите му блестяха демонски, изпълнени с безумна злост.

Геслер потръпна.

Матроната заговори:

„Ние сме без Гнездо. Но нуждата ни трябва да почака. Рани трябва да се изцерят, плът трябва да се пожъне. Смъртен меч, сега ние ви се вричаме. Ние служим. Сред приятелите ви ще има оцелели. Ние ще ги намерим.“

Геслер поклати глава.

„Ние водихме армията ви, Матрона. Имахме своята битка, но тя вече свърши. Не ни дължите нищо. А каквото и да е вярвала майка ти, тя така и не ни попита, нали? Двамата със Сторми не сме жреци. Войници сме и нищо повече. Тези титли, които ни даде — е, и тази кожа свличаме.“

Гласът на Сторми прогърмя в ума му:

„Същото важи и за мен, Матрона. Можем сами да намерим приятелите си — вие трябва да си строите град или да идете в някой друг Вкоренен, ако успеете да намерите. Освен това си имаме Гръб и Синн, и Бент тука — богове, той почти маха тоя свой чукан — опашка де, не съм го виждал това досега. От цялата тая кръв по муцуната му ще да е.“

Калит се засмя, макар че по лицето й се стичаха сълзи.

— Вие двамата — не мога да смъкна титлите ви. Жигосани са в душите ви — нима просто ще ме оставите тук?

— Добре си дошла с нас — отвърна Геслер.

— Накъде?

— На изток, мисля.

Тя трепна.

— Ти си оттам, нали, Калит?

— Да — прошепна тя. — Елан. Но еланите вече ги няма. Аз съм последната. Смъртен меч, не трябва да избирате тази посока. Ще умрете — всички. — Посочи Гръб и Синн. — Дори те.

Матроната каза:

„Тогава ние виждаме пътя пред нас. Ние ще ви браним. Всички. Ве’Гат. К’елл. Дж’ан. Гу’Рул, който още е жив и все още служи. Ние ще сме вашите бранители. Това е новият път, който нашата майка предрече. Пътят на нашето прерождение.“

„Хора, приемете ни. К’Чаин Че’Малле се завърнаха на света.“

Сулкит чу думите й и нещо вътре в нея се съживи. Беше Страж Дж’ан, докато господарят й се нуждаеше от това, но господаря й вече го нямаше и тя вече бе Матрона по право.

Не бе дошло още времето да се покаже на света. Стари семена покълваха в нея: първородните щяха да са слаби, но това не можеше да се избегне. С времето силата щеше да се възвърне.

Господаря й го нямаше. Тронът беше празен, освен едно самотно око, вгнездено в облегалката. Беше сама вътре в Калси.

Живот се просмукваше в камъка на Вкоренената. Странен, чужд живот. Плътта и костта му беше скала. Умът и душата му бяха бремето на вярата. „Но пък какво друго е всеки от нас?“ Щеше да мисли по този въпрос.

Нямаше го. Тя бе сама. Но всичко беше наред.

„Изгубих го. Отново. Бяхме толкова близо, но вече… няма го.“

След тези думи на Маппо спряха, сякаш вече нямаше смисъл да вървят наникъде.

Близначките не се откъсваха от немрящия вълк и Фейнт се боеше, че смъртта по някакъв начин ги е пристрастила към древното си обещание. Говореха за Ток. Завираха пръстчета в окапалата козина на Баалджаг. Момчето спеше в прегръдката на Грънтъл — кой можеше да предскаже тази връзка? Все едно, този грамаден мъж имаше нещо, което я караше да си мисли, че би трябвало да е бил баща сто пъти досега — за жалост на света, след като той изобщо не беше от този тип.

Не, Грънтъл оставяше зад себе си разбити сърца. Не че това беше рядкост, разбира се, но при този човек загубата беше за всички.

„О, мисля, че просто копнея за сянката му. Аз и половината момичета тук. О, стига! Много си тъпа, Фейнт.“

Сеток, която бе говорила с Картографа, дойде и каза:

— Бурята на юг не се приближава — това поне го знаем.

Фейнт се почеса по врата.

— Може да е свършила с дъжда.

— Нямаше дъжд.

Фейнт я изгледа.