Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Затова ли нищо не излиза от теб?

— Не. Точно в момента съм твърде шашнат, за да мисля. Небето изсветлява — погледни онзи облак на юг. Не е облак. Това е дупка в небето. Раздран лабиринт. Само като го погледна и настръхвам като таралеж.

— Гес, тия легиони…

— Фурии.

— Не са подготвени за сражение, освен ако не смяташ просто да ги ударим от движение. Както правеха кюоните.

— Прав си. Кюоните имаха лошо обучени бойци, но ги имаха много. На кой му е притрябвала тактика?

— На нас.

— Добре. Дай да видим тогава можем ли да ги подредим в трион… — И изведнъж млъкна.

В същия момент нещо прониза Сторми и той изпъшка и се обърна назад.

Огромният обоз беше спрял. Търтеи — по-дребни същества, не много по-високи от човек — се бяха струпали по тях и разтоварваха правоъгълни железни плочи.

— Геслер — това щитове ли са?

— Аха, така мисля. Чудех се за какво са им на Ве’Гат тия широки педя и половина брадви. Явно наистина са тежка пехота…

— Не бих могъл да вдигна някой от тия щитове, камо ли да го окача на ръката си. На’Рук имат ли метателни оръжия?

— Отпуши си черепа и ще получиш отговора — каза Геслер. — Още едно нововъведение от Матроната. Трябва да е била голяма работа, мен ако питаш.

— Била е голяма тлъста гущерка.

— И е нарушила десет хиляди години непроменяне на нищо — а Че’Малле твърдят, че не са имали никаква религия.

Сторми изсумтя, понеже не разбра съвсем какво иска да каже, и се обърна да потърси дестраянта.

Калит седеше на гърба на Саг’Чурок на двайсет крачки от тях, но не гледаше организираното раздаване на огромните щитове по редиците на Ве’Гат. Беше присвила очи на юг. Сторми проследи погледа й.

— Гес, виждам ги. Цял куп легиони…

— Фурии.

— Пет оформят фронта. И… какво, три в дълбочина? Дъх на Гуглата, надвишават ни ужасно по численост. Мисля за три зъба на всеки легион, редовете не повече от трийсет в дълбочина. Можем да стигнем онази височина напред и да стегнем щитовете там.

— Значи ще прикриваш моите К’елл, Сторми. Покажи им зъбите си и ги захапи яко тия На’Рук. Колко дълго смяташ, че можеш да задържиш височината?

— Колко ще ти трябва?

— Искам повечето вражески Фурии да се ангажират с изтласкването ви оттам. Искам да ги захапеш толкова свирепо, че да не въртят глави и да мислят само за следващата си стъпка напред. Не искам да ми гледат наляво и надясно.

— А какво ще прави Ампелас Изкорененият през това време? — попита Сторми.

— Отпуши си черепа.

— Не, така ми е по-добре.

Калит се беше приближила до тях със Саг’Чурок.

— Има магия — защити, оръжия.

Сторми не разбираше нещо. Знаеше, че щеше да го разбере, ако събори стените, които бе вдигнал около мислите си, но не искаше да го направи. Ампелас Изкоренения — Геслер изобщо не го включваше в тактиката си. Защо не? „Все едно.“

— Геслер, когато свършим със задържането, какво искаш от нас?

— Единствен клин и настъпвате ходом. Разцепваш ги на две, Сторми. Едното крило ще е по-здраво от другото. То ще трябва да се блокира — ние унищожаваме по-слабото крило, после можем да заобиколим и да свалим другата половина.

— Гес, тия Ве’Гат никога не са се сражавали така. К’Чаин Че’Малле не са имали никаква тактика според това, което виждам в главата си.

— Точно затова им трябваме ние, хората — каза Калит. — Тя разбра. Вие двамата… — Калит поклати глава. — Че’Малле — те пият от вашата увереност. Заситени са. Чуват ви как обсъждате предстоящата битка и са изпълнени с удивление. И… вяра.

Сторми се намръщи. „Жено, ако можеше да надникнеш в мислите ми, щеше да побегнеш с писъци. Разбира се, говорим си как ще направим това, а после онова, и всичко е толкова идеално и логично. Знаем обаче, че всичко това са глупости. Знаем, че щом започне битката, всичко се превръща в кошницата за пикник на дъртата Гугла.“

„Ние с Гес сме просто лаици. Дужек беше адски добър в това, но Дасем Ълтър, о, той беше най-добрият. Можеше да застане пред десет хиляди войници и да ги преведе през всеки замах на меч в предстоящата битка. Към края на цялото това развръщане тук настъпвате там, пробив там, всички кимахме отегчено и бяхме готови да го започваме. Бяхме се разбрали и накрая Първият меч просто ни обхождаше всичките с очите си и само ни кимваше късо.“

„После денят свършваше и хаосът беше поле от цветя, а на свечеряване врагът беше мъртъв или бягаше.“

„Да, Геслер, чувам в теб ехото на неговия глас. Виждам как говориш с неговия равнодушен тон и виждам и онова лице от нагрято от слънцето желязо, за което всички знаем, че ще се превърне в лед, когато дойде моментът. Признавам ти го, приятелю, крадеш най-доброто от всички тях, и го правиш добре.“