Стивън Ериксън - Прах от мечти

Но все едно. Той беше просто един смъртен, човешко същество при това. Щеше да поеме каквото може и след това да падне. Ятаганите щяха да посекат в миг на най-чиста милост…

„Спри вече! Майната им на шибаните ти хвъркати мисли. Убиец, аз съм Геслер. Твоят Смъртен меч. Утре сутринта, в заревото на битката, ти ще си моите очи. Няма да побегнеш. Не ми пука колко гадно ще стане там горе. Ако не си като гълъбче, минало през вятърна мелница, когато всички свършим, ще си ме провалил — и своите сродници също. Тъй че не си и помисляй…“

„Чувам думите ти, Смъртен меч. Ще имаш очите ми. Толкова по-жалко.“

„Значи се разбрахме. Е, какво да очаквам, когато видим пред себе си На’Рук?“

И Гу’Рул му заразказва. Човекът го прекъсваше непрестанно с умни и точни въпроси. И докато стъписването от силата му — която бавно се беше просмукала през защитите, за да заграби ума на Гу’Рул — бавно се свиваше до бучка на възмущение, оценката на Шай’гал за Смъртния меч се повишаваше. С неохота, с неверие, с негодувание. Убиецът нямаше да си позволи заблудата на надеждата. Но този човек беше воин в най-истинския смисъл.

„А кой е този най-истински смисъл? Ами, безумието на вярата, какво друго. И сега ти караш и нас да вярваме. С теб. В теб. И в твоята лудост, която тъй настойчиво искаш да споделим.“

„Горчив е вкусът ти, човеко. Горчив като твоя свят.“

— Долавям някаква воня — изръмжа Сторми. — Таи се под мислите, на дъното на най-дълбоки езера…

— Какви ги говориш, в името на Качулатия? И по-бързо, оня Убиец вече лети към врага… на лагер са, виждам ги вече — има огньове и един голям — много дим. Богове, главата ми ще се пръсне…

— Не слушаш — каза Сторми. — Тая воня… те знаят нещо. Гунт Мач… тя знае нещо и го крие от нас. Мисля, че…

Геслер изпъна ръка да го спре и Сторми видя как лицето на приятеля му пребледнява, видя ужас в очите му.

— Беру да пази… Сторми. Виждам опустошение… купища броня и оръжие. Сторми…

— Онези На’Рук — те…

— Ловците на кости — намерили са ги. Те… Богове, има купища кости! Мамка му, те ги ядат!!!

Геслер залитна в седлото си и Сторми посегна да го задържи.

— Гес! Просто ми кажи какво виждаш!

— Нали точно това правя! Богове на бездната!

Но изведнъж думите секнаха и Геслер само се взираше надолу през очите на Убиеца, докато той кръжеше над бойното поле. Над кратер, който можеше да погълне цял дворец, и голямо петно от нещо като въглени сред близани от пламъци дънери… Не дънери. Крайници. Опърлени На’Рук, които все още горяха. Магия ли ги беше поразила? Геслер не можеше да го повярва. Едно-единствено изригване на лабиринт, изпепелило хиляди? „И този кратер… сто проклетии може би… но ние нямахме сто проклетии.“

Чуваше виковете на Сторми, но гласът му звучеше някак невероятно далечен, твърде отдалечен, за да му обърне внимание. Окопи, повечето пълни с натрошена броня и оръжия. По-малки кратери, пълни с кости, осеяли билото. На’Рук се движеха между нападалите коне и тела. След тях се тътреха тежки фургони, натоварени с късове месо. Десетки На’Рук бяха впрегнати в тях.

„Това е било атака на хундрилите. Пометена. Поне някои от съюзниците са дошли навреме… навреме за какво? За да умрат. Богове, това е било най-жестокото бутване на Бога. Те не търсеха битка — не и с някакви проклети гущери поне. Не и тук, в негодните за нищо Пустинни земи.“

Гласът на Убиеца Шай’гал се намеси:

„Вашите събратя са нанесли щети на На’Рук. Тази жътва е била скъпо платена, Смъртен меч. Поне три Фурии са унищожени.“

„Това бяха приятелите ми. Тази битка не беше тяхна.“

„Били са храбри. Не са се предали.“

Геслер се намръщи. „Било ли е възможно да се предадат?“

„Не знам. Съмнявам се. Въпросът е несъществен. Срещу нас, утре, няма да има пощада.“

— Тук си прав — изръмжа Геслер.

— Геслер!

Той примигна и се обърна към Сторми. Избърса очи и изпъшка:

— Лошо. По-зле не може да бъде. На’Рук са тръгнали срещу тези К’Чаин Че’Малле. Натресли са се като юмрук в Ловците на кости. Сторми, било е касапница… и е останала само едната армия…

Гу’Рул отново заговори в ума му.

„Намерих диря, Смъртен меч. Следи от отстъпление. Ще я проследим ли? На’Рук усещат приближаването ни — нашите Ве’Гат са като подземен тътен. Подготвят се да тръгнат срещу нас — в небето няма светлина, има чужди ветрове — не мога…“

На юг блесна мълния и разцепи нощта. Геслер изпъшка от тътена, отекнал в черепа му. „Убиец? Къде си? Отговори ми… какво стана?“