Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Своенравни? Да. Нищо не знам за тези малазанци — изобщо не бях чувала за племе с такова име. Те са… безразсъдни.

„Няма значение. Битката ще е последна.“

— Значи смяташ, че и с нас е свършено. Ако е така, защо да воюваме изобщо? Защо принуждавате тези двама мъже да отидат на сигурна смърт? Пуснете ни!

„Не можем. Ти, дестраянт, и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие сте това, което остава от волята на Гунт’ан Ацил. Вие сте завещаното от нейния ум. Как можем да кажем, че е сгрешила?“

— Твърде много влагате в нас.

„Да.“

Чу, че Геслер и Сторми отново спорят на своя чужд език. Фуриите се приближаваха. Два Ве’Гат излязоха напред. Гърбовете им бяха странно оформени.

— Тези двамата са за вас — каза Калит на двамата малазанци.

— Да ги яздим?!

— Да, Смъртен меч. Родени бяха за теб и за Щит-наковалня.

— На тоя за Сторми седлото му е сбъркано. Как ще си завре главата в задника на Ве’Гат, където ще се чувства като у дома си?

Калит се ококори.

Но Сторми се засмя.

— С тебе за главнокомандващ, Гес, ще се крия където ми падне. Ти едва се оправяше с едно келяво отделение, а сега трийсет хиляди гущера чакат да ги поведеш.

На Геслер сякаш му призля.

— Малко свободно място да има в оня задник, Сторми?

— Ще ти кажа, но да сме наясно отсега: стегна ли халката, остава си стегната.

— Винаги си бил егоистично копеле. Не знам как изобщо станахме приятели.

Ве’Гат спряха до тях.

Геслер погледна Сторми и каза на фаларийски:

— Е, почваме значи.

— Надушвам им мислите — на всички — каза Сторми. — Даже на тия двамата.

— Мхм.

— Геслер, тия Ве’Гат изобщо не са гадни — умни са. Ние сме животните тука.

— А се очаква да ги командваме. Матроната съвсем е объркала нещата, нали?

Сторми поклати глава.

— Няма смисъл да се спори обаче. Първата щерка ми каза…

— Да бе, и на мен. Проклет преврат. Предполагам, че ония Убийци са съобразили, и с право, точно колко сме излишни. Калит също. Сторми, мога да стигна до всички тях. Мога да виждам през очите на всеки от тях. Освен на Гунт Мач.

— Аха, дебели стени е вдигнала тя. Чудя се защо. Слушай, Гес, наистина нямам представа какво трябва да прави един Щит-наковалня.

— Ти си една огромна помийна яма, в която накрая окапват всички, Сторми. Странно, че сънищата ти не са го споменали това. Но за тази битка ми трябва да командваш Ве’Гат.

— Аз ли? А ти?

— Аз ще командвам Ловците К’елл. Те са бързи, могат да се врязват и измъкват, и с тяхната бързина ще са най-убийствената сила на бойното поле.

— Гес, това е тъпа война, знаеш ли. Светът не бил достатъчно голям за Дългоопашатите и Късоопашатите? Тъпо. Бездруго от тях не е останало почти нищо. Като последните два скорпиона, дето се мъчат да се избият един друг, докато пустинята покрива цял проклет континент.

— Робите са на свобода — отвърна Геслер. — С няколкостотин поколения потискана омраза, която да ги захранва. Няма да се задоволят, докато последното Че’Малле не се превърне в накълцан труп.

— А след това?

Геслер го погледна в очите.

— Точно това ме плаши.

— След това сме ние, искаш да кажеш.

— Защо не? Какво ще ги спре? Размножават се като шибани мравки. Затрупват със смрадта си лабиринти. Богове на бездната, гонят и избиват дракони . Чуй ме, Сторми, това е нашият шанс. Трябва да спрем На’Рук. Не заради Че’Малле — изобщо не ми пука за Че’Малле, — а заради всички други.

Сторми погледна към Че’Малле и каза:

— Не очакват да преживеят тази битка.

— Лош манталитет, м-да.

— Ами поправи го.

Геслер се намръщи и извърна поглед.

Двамата Ве’Гат стояха и чакаха. Гърбовете им бяха деформирани, за да оформят високи седла. Неща като издължени пръсти — или изпънати криле на прилеп — провисваха надолу по хълбоците им, като краищата на пръстите и ноктите се извиваха, за да оформят стремена. Плочки броня покриваха раменете. Люспи като на опашка на рак загръщаха изпънатите напред вратове. Шлемовете им обхващаха плоските черепи и оставяха открити само муцуните. Можеха да гледат отвисоко дори Тоблакай. И на всичкото отгоре се хилеха на ездачите си тия проклети същества.

Геслер се обърна към Гунт Мач.

— Първа щерко. Последният Убиец — оня, дето е избягал. Трябва ми.

Отвърна му Калит:

— Не знаем дали Гу’Рул изобщо е жив…

Очите на Геслер не се откъсваха от Гунт Мач.

— Тя знае. Първа щерко, няма да водя битка, която не мога да спечеля. Ако искате ние да ви водим, добре: това, от което ние, хората, не разбираме, е примирението. Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова, което е в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем. Да, виждал съм хора, очакващи брадвата с наведени глави. Виждал съм хора, застанали пред петдесет арбалета, да не правят нищо. Но всички те са превърнали умирането в свое оръжие, последното, което им е останало, и тъкмо те остават завинаги след това войниците на кошмара. Влиза ли ви това в главите? Не ме бива много за тия вдъхновяващи боклуци. Убиецът ми трябва, Гунт Мач, защото ми трябват очите му. Там горе, отвисоко. С неговите очи мога да спечеля тази битка.