Стивън Ериксън - Прах от мечти

„Да. Може би да. Но ако трябва да го търся…“

— Има време — каза Онос Т’уулан.

Тя му се поклони. И се освободи.

Пред очите на Онос Т’уулан Ном Кала се разсипа на облак прах. В ума му се приближаваше фигура, протегнала ръце като в настойчива молба. Познаваше това изтерзано лице, това самотно, мъждукащо око. Какво можеше да каже на този странник, когото бе познавал някога? Самият той също беше странник в края на краищата. Да, бяха се познавали някога. „Но виж ни сега, и двамата толкова близки с прахта.“

Скръбта на Ном Кала се върна при него. Мислите й бяха кървили с ужасна сила — но тя беше млада. Беше онова, в което можеше да са се превърнали Имасс, осъзна той, ако не ги беше взел Ритуалът, ако не бе отнел бъдещето им. „Бъдеще на жалост. Безчестно поражение. Загубата на достойнство, бавна, бавна смърт.“

„Не, Ток-младши. Нищо не ти давам освен мълчание. И неговия грохот.“

„Ще го чуеш ли? Ще слушаш ли?“

„Всички вие?“

Беше обитавала като паразит, дълбоко във вътрешностите му. Беше виждала, навсякъде около себе си, натрошените останки от някакво отдавна изоставено обещание, безредните отломки, разлетите течности. Но беше имало топлина и някакво пулсиращо присъствие, сякаш самият камък бе жив — трябваше да е разбрала значимостта на тези неща, но умът й бе затънал в собствения си мрак, безжизнено място на напразни съжаления.

Стоеше на пет-шест крачки от двамата златокожи чужденци и също като тях гледаше удивена и невярваща.

Ампелас Вкоренения.

Ампелас Изкоренения. Целият град, масивната му като планина грамада изпълваше небето на север. Долницата му представляваше гора от извити метални корени, от които капеше многоцветен дъжд, сякаш дори в болката си не можеше да кърви нищо освен дарове. И все пак Калит виждаше страданието му. Беше наклонен на една страна. Беше обкръжен от пушек и прах. Пукнатини се разбягваха от основата му. Приличаше на юмрук на бог, готов отново да се стовари върху земята.

Усещаше… нещо. Настръхнало ядро от воля, стегната в бездиханна болка. Воля… чия? На Матроната? Можеше ли да е на някой друг? Кръвта й се стичаше през камъка. Дробовете й виеха, ветрове пищяха из кухините. Потта й лъщеше и капеше като сълзи. Кървеше на хиляди места, кости се кършеха под огромното, все по-усилващо се бреме.

Матроната, да, но… никакъв ум не беше останал в този кошмар от капеща плът.

Изкоренено, това отдавна мъртво нещо. Изкоренени, хиляди и хиляди поколения вяра, упование, здравото желязо на ненакърними някога закони.

„Опълчва се на всякаква истина. Вдъхва живот в един труп, и сега залита в небето.“

— Небесна цитадела — каза мъжът на име Геслер. — Лунен къс…

— Но тоя е по-голям — отвърна Сторми и се почеса по главата. — Ако Тайсхрен можеше да види това…

— Ако Рейк беше командвал една от тия…

— Да бе — изсумтя Сторми. — Щеше да сплеска Висшия маг като хлебарка. А после щеше да направи същото с цялата проклета от Гуглата Малазанска империя.

— Но виж — рече Геслер, — в лоша форма е. Тази крепост не е толкова грозна като на Рейк, но сякаш може да падне всеки момент.

Калит вече виждаше Фуриите, тръгнали в марш под Драконовата кула — „Небесна цитадела, да, подходящо име.“ Войници Ве’Гат, с хиляди. Ловци К’елл далече пред легионите — разгръщаха се от двете страни в разпръснат строй. Зад редовете на Фуриите търтеи теглеха огромни фургони.

— Погледни ония, големите — каза Геслер. — Тежките… богове на бездната, всеки от тях може да разкъса на две демон Кенил’ра.

— Смъртен меч, те са Ве’Гат, войниците на К’Чаин Че’Малле — каза Калит. — Никоя Матрона досега не е раждала толкова много. Сто се смяташе за достатъчно. Гунт’ан Ацил е родила над петнайсет хиляди.

Кехлибарените му очи се впиха в нея.

— Щом Матроните могат да правят това, защо не са го направили? Можеха да владеят сега този свят.

— Имаше ужасна… болка. — Тя се поколеба, после добави: — Разумът се изгуби.

— С такива войници на кой владетел му трябва ум? — измърмори Сторми.

Калит се намръщи. Двамата бяха непочтителни. Като че ли от нищо не изпитваха боязън. „Да, такива са, не е казано, че трябва да ги харесвам, нито дори да ги разбирам. О, те ме плашат също като К’Чаин Че’Малле.“

— Тя умира.

Геслер се потърка по челото.

— Няма ли наследничка?

— Има. Чака. — Тя посочи. — Ей там, двамата, които идат насам. Гунт Мач, Първата щерка. Саг’Чурок, нейният пазител К’елл. — Дъхът й секна, щом видя пристъпващото плавно, като добре смазан механизъм същество зад тях. — Онзи зад тях е Бре’ниган, Стражът Дж’ан на самата Матрона… Нещо не е наред — той трябваше да е тук, трябваше да е до нея.