Стивън Ериксън - Прах от мечти

Когато нападаха свои, не ги спираше. „Колкото повече мъртви вайвал, толкова по-добре.“

Но се чувстваше разкъсан. Усещаше ума си раздран. Не можеше да продължи дълго това.

И все пак не спираше.

Тар огледа навъсено скупчените морски пехотинци.

— Лимп, къде са твоите?

— Мъртви. Само аз и Кръмп останахме.

— Ръфъл?

Кръглоликата Ръфъл поклати глава.

— Разделихме се. Видях, че Ским загина, нищо повече…

— Защо ми седите тук тогава? Морска пехота, стани — тежките там умират и не отстъпват. Релико! Вдигай Вастли — всички идвате с мен!

И морските пехотинци мълчаливо се заизправяха. Целите в кръв. Грохнали от умора.

Вдигнаха оръжията си и с Тар начело тръгнаха към траншеята.

Недалече от тях Ърб огледа щита си и отпра едно почти отсечено парче. Хелиан стоеше на колене до него, задъхана, лицето й бе зацапано с кръв и бълвоч, гърдите й също. Беше му казала, че не знае чия е кръвта. Той я погледна и видя коравото й лице, коравия поглед в очите й. Зад нея се бяха събрали още войници.

— Правим каквото каза Тар, бойци — заяви Ърб. — Връщаме се. Хайде.

Щом тръгнаха към траншеята, Хелиан едва не го избута зад себе си.

Хенар Вигълф дръпна юздите — вече ясно виждаше нападалите коне и разпръснатите овъглени тела на върха на хълма, където доскоро бе командният пост на адюнктата. Скочи от коня, извади двата си меча и затича нагоре по склона.

Щом стигна билото, видя четири На’Рук — идваха по другия склон.

Лостара Юил и адюнктата лежаха почти една до друга. Сигурно бяха мъртви, но трябваше да провери. Първо обаче имаше друга работа.

Хвърли се напред.

Събуди я трясък на желязо. Лостара примига и се помъчи да си спомни какво бе станало. Главата я болеше и усети засъхнала кръв по ноздрите си, пукот в ушите си. Извърна глава и видя лежащата до нея адюнкта.

Дишаше.

„А, добре.“

Върху нея падна сянка.

Тя се надигна рязко и видя отстъпващия към тях Хенар Вигълф. От рана в гърдите му шуртеше кръв. Три На’Рук го притискаха.

Хенар падна по гръб почти в краката й.

Лостара се изправи и извади оръжията си.

Той я погледна и мъката в очите му я остави без дъх.

— Съжалявам…

— Ще живееш — отвърна му тя и го прекрачи. — Стегни се, човече — това е заповед!

Той успя да се надигне на лакът.

— Капитане…

На’Рук бяха вече почти до нея, клатушкаха се от раните си. Зад тях обаче идваха още десетина.

— Запомни, Хенар: не правя това за всеки!

— Какво?

Тя пристъпи напред, вдигнала оръжията.

— Танца.

Старите умения се върнаха все едно я бяха чакали, чакали бяха този единствен миг, в който тя най-сетне щеше да се събуди — може би за последен път. Все едно. „За теб, Хенар. За теб.“

Танцът на Сянката бе за това.

Тук.

Сега.

Хенар гледаше невярващо.

На една левга на юг Кисуеър изпълзя встрани от падналия си кон. Дупка на язовец, може би лисича. Но предните крака на коня бяха счупени и цвиленето му пронизваше въздуха.

Левият крак на Кисуеър беше огънат на четири места. Счупена кост стърчеше от гамашите й. Тя извади ножа си и се обърна към коня, очите й се спряха на пулсиращата артерия на шията му.

Все едно. Всички бяха мъртви. Дори да бе успяла да стигне до Смъртния меч и онази луда огнекоса кралица, щеше да е все едно.

Погледна нагоре. Небето беше плът и тази плът гниеше пред очите й.

„Синтър. Бадан.“

„Ловци на кости… Адюнкта, щастлива ли си? Ти ни уби всички.“

„Уби ни всички.“