Стивън Ериксън - Прах от мечти

Видя ледериите, придвижващи се по фланговете — оформяха настръхнали от пики стени като зъбци на трион, но все още не бяха влезли в стълкновение с врага. В края на фланговете се събираха конници, но все още се задържаха назад — необяснимо защо според Гал.

Точно на пътя на хундрилите две фаланги се събираха, за да оформят плътна защитна линия и да отнемат на Изгорените сълзи възможността да се врежат между каретата и да стрелят и на двете страни. Не се налагаше Гал да подава сигнали с ръка или да издава заповеди — първите му воини знаеха как да спрат, за да стрелят. Знаеха как да оставят пътеки, през които по-тежките копиеносци да се врежат дълбоко в поразените първи редици на врага — да се врежат и след това да се отдръпнат. Нямаше да могат да разбият тези фаланги — демоните бяха твърде големи и твърде тежко бронирани. Нямаше да се огънат пред една атака.

Това бе последният ден за Изгорените сълзи на Хундрил. „Деца мои, препускате ли с мен? Знам, че няма да останете назад. Бъдете храбри в този ден, деца мои. Вижте своя баща и знайте, че той се гордее с всички вас.“

Демоните в първата редица започнаха да вдигат някакви странни прътове.

Хедж видя как мълнията изригна от първата линия на На’Рук. Видя как огнените й зъбци се врязват в множеството на хундрилите. Атаката сякаш се стопи сред ужасяващ облак червена мъгла.

Призля му и той се обърна на гръб и зяпна небето. Изобщо не приличаше на небе.

— Подпалвачи на мостове, готови! Мунициите в ръка! Едно, две, три… МЯТАЙ !

Брис бе помислил телата, налягали по земята напред, за трупове. Изведнъж обаче те се надигнаха, четирийсет или петдесет всичко, и замятаха някакви неща по първата линия на На’Рук. Щом удареха вражеските воини, нещата се пръскаха и след миг улученото влечуго започваше да се гърчи от просмукалата се през бронята и кожата му течност.

Една от „гърбиците“ избухна и отхвърли назад няколко гущера. После друга, и друга. Изведнъж първите редици на фалангата се разбъркаха.

Брис се обърна към сигналиста.

— Атака! Свирете атака!

Роговете заехтяха.

Легионите тръгнаха в бърз тръс, с наведени пики.

Сапьорите тичаха към тях. Свърнаха бързо наляво, извън празната ивица между двете войски. Можеше и да успеят да се измъкнат навреме.

Ледерийският строй се втурна напред, гласовете се извисиха в оглушителен рев.

Зъбите на триона захапаха дълбоко — един, два, три реда, четири. Фалангата на На’Рук се огъна. И тогава между пиконосците се промушиха бойци с брадви и мечове, за да започнат свирепия ръкопашен бой.

Брис махна отсечено с ръка. Друг вестоносец се озова до него.

— Катапултите и тежките арбалети да се изтеглят горе на хълма откъм изток. Започнете анфилада. Конницата да осигури прикритие, докато открият огън.

Мъжът отдаде чест и препусна.

Брис погледна на югозапад. Като по чудо някои от конните воини бяха оцелели от магическите залпове и сега излизаха от прахта и дима и връхлитаха срещу първите редици на На’Рук. Атакуваха с нечовешка ярост и Брис не бе изненадан — онова, през което бяха преминали, щеше да лиши от разум всеки воин.

Зареди тиха молитва за тях към отдавна забравените богове.

Вдясно от него спря вестоносец.

— Командире! Западните легиони влязоха в бой с врага.

— И?

Мъжът изтри потта от лицето си.

— Избутаха ги крачка-две назад, но вече…

Брис разбра, че той не може да продължи, усети, че е на ръба да заплаче, и само кимна. Обърна се и огледа каквото можеше да види от малазанската позиция. Нищо освен тежко бронирани гущери: оръжията им се вдигаха и падаха, кръв се вдигаше на мъгла.

Но докато се взираше натам, забеляза нещо.

На’Рук вече не настъпваха.

„Вие ги спряхте! Кръв на боговете, що за войници сте вие?!“

Тежката пехота стоеше на позиция. Тежката пехота държеше траншеята. Умираха, но не отстъпваха нито крачка. На’Рук дращеха по разкаляния от кръв насип. Желязото се врязваше в тях. Сечаха алебарди, отбивани от щитове. Тела на влечуги залитаха назад и спираха напора на задните редици. Стрели на лъкове и арбалети се сипеха по врага от позициите зад траншеята.

А отгоре се спускаха десетки и десетки Локуи Вайвал и късаха с ярост покритите с шлемове глави на воините гущери. Други бързо връхлитаха, за да се счепкат със своите, и от небето валеше кръв.

Душата на Ботъл скачаше от тяло на тяло, стискаше здраво душите на Локуи Вайвал и ги запокитваше надолу върху На’Рук. Щом поредният вайвал полетеше надолу в касапницата, той се измъкваше от него, за да плени друг. Беше се изпънал до предела, за да награби колкото може повече наведнъж — десетки същества; вонята на кръв и всичко, което виждаха долу, ги беше побъркало. Трябваше само да скъса въжетата на задръжката им, да ги освободи и да ги хвърли по най-близките врагове, които не бяха вайвал.