Стивън Ериксън - Прах от мечти

Един век беше мъртъв. Новият век бе за още неродени поколения. По пазарните сергии грънчарите трупаха купи с лика на мъртвия крал, със сцени от миналите му славни дела, които се повтарят и повтарят, вечно извън времето, а точно за това жадуват тълпите.

Спри. Спри веднага. Моли се този ден никога да не свърши. Моли се пепелта вечно да се сипе. Моли се утре никога да не дойде. Естествен копнеж е това, искрено желание.

Приказката умира, ала на тази смърт ще й трябва време. Казваха, че кралят се бавел, задържал бил сетния си дъх. И се събираха хората всеки ден пред дворцовите порти, за да плачат, за да бленуват за друг край, за отказани съдби.

Приказката умира, ала на тази смърт ще й трябва време.

А червеният език на реката тече безкрай. И духът на краля казва: „Виждам, ви. Виждам ви всички.“ Не можеш ли да го чуеш? Още ли го чуваш?

Ном Кала стоеше с другите — мълчаливо множество воини, забравили какво е да си жив. Вятърът дърпаше туфи изгнила козина, ивици кожа и сухи кичури коса. Очукани оръжия висяха като закъснели мисли от съсухрените ръце. Въздух нахлуваше в тъмните очни кухини и излизаше навън със стон. Бяха като статуи, изтерзани от старостта, обрулени от несекващите ветрове, от безчувствените дъждове, от безразличните вълни зной и студ.

Нищо полезно нямаше в това и тя знаеше, че всички споделят безпокойството й. Онос Т’уулан, Първият меч, стоеше на едно коляно на десет крачки пред тях, ръцете му стискаха дръжката на кремъчния меч, чийто връх бе забит дълбоко в каменистата земя. Главата му бе наведена като в поклон пред господар, но този господар бе невидим, не повече от размазано петно заличени задължения. И това петно бе видимо само за Онос Т’уулан. От много време не беше помръднал.

Търпението не беше изпитание, но тя долавяше хаоса у своите братя и сестри, тласъка и порива на ужасни страсти, неистово разтърсващата вълна на чакащата мъст. Беше само въпрос на време, преди първият от тях да се прекърши, да отхвърли това иго, тази претенция за праведна власт над тях. Той нямаше да протегне ръце към тях. Все още не го беше направил, защо да си въобразяват, че ще се промени…

Първият меч се изправи и се обърна към тях.

— Аз съм Онос Т’уулан. Аз съм Първият меч на Телланн. Отхвърлям вашата потребност.

Вятърът стенеше като придошла река от скръб.

— Но вие ще се преклоните пред моята.

Тези думи я удариха като плесник. „Това означавало значи да се преклониш пред Първи меч. Не можем да му откажем, не можем да му се опълчим.“ Усещаше волята му, стегнала се около нея като юмрук. „Имахме своя шанс — преди това. Можеше да се разпаднем и ветровете да ни отвеят далече. Той ни даде това.“ Но никой Т’лан Имасс не беше правил такова нещо. „Вместо това ние пропадахме вътре в себе си, все по-дълбоко, онова безкрайно изяждане и плюене, и изяждане на всичко изплюто — това е изкусителната храна от омраза и злъч, от гняв и мъст.“

„Можеше да ни отведе в пропаст и нямаше да забележим.“

Тримата гадатели на кости на Оршайн пристъпиха напред и Улаг Тогтил заговори:

— Първи меч, чакаме твоята повеля.

Онос Т’уулан бавно се обърна на юг, където небето над хоризонта сякаш бе кипнало като катран. А после се извърна рязко на север, където един далечен облак задържаше гаснещата светлина на слънцето.

— Повече не вървим — заяви Първият меч. — Ще бъдем прах.

„А нашите мрачни мечти, Първи меч?“

Силата й бе такава, че той чу мисълта й и се обърна към нея.

— Ном Кала, дръж твърдо на своите мечти. Те ще намерят отговор. Т’лан Имасс, идва време да убиваме.

Статуите се раздвижиха. Някои се изправиха. Някои се изгърбиха като под ужасно бреме. Статуите — „моите ближни. Мои сестри, мои братя. Няма кой да погледне към нас, кой да ни види, няма кой да се чуди кои сме били някога, кой ни е изваял с толкова… любящи ръце.“ Пред погледа й, един по един, те започнаха да се разпадат на прах.

„Никой да види. Прах от мечти, прах от всичко, което така и не постигнахме. Прах от онова, което можеше да сме били и което не можем да не бъдем.“

„Статуите никога не са неми. Тяхното мълчание е грохот от думи. Ще ни чуете ли? Ще слушате ли?“

Беше последната, сама с Онос Т’уулан.

— В теб няма гняв, Ном Кала.

— Да, Първи меч. Няма.

— Какво би могла да намериш, за да го замени?

— Не зная. Хората ни надвиха. Бяха по-добри от нас, и толкова. Изпитвам само скръб, Първи меч.

— А няма ли гняв в скръбта, Ном Кала?