Стивън Ериксън - Прах от мечти

Покрай главата на коня й профуча мълния и муцуната и гривата му избухнаха в пламъци. Кожата се обели и запращя от устата до раменете и животното рухна. Лостара Юил успя да скочи назад и се превъртя. Пламъците близнаха лицето й и тя усети вонята от опърлената си коса. Огледа се. Десетина конници от свитата й бяха нападали, опечени в бронята си. Адюнктата се надигна сред касапницата, държеше меча отатарал.

— Доведете ми Кенеб…

— Кенеб е мъртъв, адюнкта — отвърна Лостара и се олюля. Светът се завъртя, после спря.

Тавори понечи да се изправи, но Лостара я хвана и я дръпна надолу.

— Не трябваше изобщо да си жива, Тавори. Стой тук — в шок си. Стой тук… ще намеря помощ…

— Бързия Бен… Висшият маг…

— Да.

Лостара се изправи над адюнктата, която седеше на земята като безпомощно дете, и погледна натам, където за последен път бе видяла Бързия Бен.

Беше унищожил цяла фаланга и там, където беше минал, пламъци от свръхнагрята плът, кожа и кост все още бушуваха като в пъкъл. Видя го, че крачи към друга фаланга. Небето над него се гърчеше и потъмняваше като оток.

От Висшия маг изригна магия и покоси фалангата. Разхвърчаха се лумнали в пламъци трупове.

— Виждам го, адюнкта… Не мога да…

Смраченото небе изведнъж блесна ослепително. Лостара видя как Висшият маг погледна нагоре, видя го как вдигна ръце… и мълнията удари. Взривът можеше да сравни със земята цяло жилищно каре. Дори фалангата на На’Рук на над трийсет разтега оттам бе пометена като стръкове жито.

Ударната вълна блъсна Лостара, отне й дъха и я оглуши. С ръце на лицето, тя рухна на земята.

„Перла?“

Сканароу се хвърли във втората траншея, където чакаха тежките пехотинци.

— Морската пехота е прегазена! Сигнал за отстъпление — и отворете място за оцелелите, пропуснете ги! Приготви се да държим тази линия!

Видя вестоносец, без кон, присвит зад обезглавения труп на един от тежките.

— Ти — намери капитан Кайндли. Видях авангарда да слиза надолу — и не знам къде е Блистиг, тъй че за мен командва Кайндли. Кажи му, че трябва да започнем оттегляне — не можем да удържим. Ясно?

Младият мъж кимна.

— Бегом!

Когато редиците на На’Рук удариха малазанската отбрана, Брис потръпна. Гущерите се изсипаха през първата линия траншеи като порой и започнаха да настъпват към следващата.

— Араникт…

— Мисля, че е жива, командире.

Брис се извърна в седлото и изгледа конните съгледвачи.

— Трябва да измъкнем адюнктата. Само доброволци.

Един от ездачите се промуши напред. Хенар Вигълф.

Брис кимна.

— Вземи резервни коне, лейтенант.

Огромният блуроуз отдаде чест.

— Щом ги вземеш — добави Брис, преди мъжът да се обърне, — препуснете към обоза.

Хенар Вигълф се намръщи.

— Няма да стоя тук и да гледам това клане — отсече Бриз. — Ще влезем в бой с врага.

Видяха как невероятно плътната стрела на мълнията проряза надолу от черното петно. Докато ударната вълна тресеше земята, Боен водач Гал вдигна ръка да спрат. Обърна се към Кисуеър, чието лице бе посивяло като пепел.

— Изпращам те до Смъртен меч Кругава — предай й, че малазанците са под атака и че хундрилите ще им се притекат на помощ.

Тя го зяпна.

— Боен водач…

— Тръгвай, войник. Ти не си хундрил — не разбираш от конен бой. Кажи на Кругава, че боговете днес са жестоки, защото няма да може да стигне до малазанците навреме.

— Кой е врагът им? — попита Кисуеър. — Вашите шамани…

— Са слепи. Знаем по-малко и от теб. Препускай, Кисуеър.

Тя обърна коня си.

Гал се изправи на стремената и се обърна към воините си. Извади тълвара си и го вдигна високо. Не каза нищо.

В отговор шест хиляди оръжия изсвистяха от ножниците и се вдигнаха към небето.

— Препусни напред, Рафала, докато видиш врага — нареди Гал.

Тя се понесе в галоп.

Гал поведе войската си след нея в бърз тръс. Тътенът се усили и жълтото небе помръкна в кафяво, накъсано от блясъци като рани.

Зачуди се какво ли прави жена му.

Беше по-лошо от сечене на дървета. Фидлър се отказа от опитите да сече през краката и започна да кълца кучите синове в сухожилията, присвиваше се ниско при посичанията на нащърбените оръжия и отскачаше встрани при замахванията отгоре. Оцелелите малазанци бяха изтласкани от първата линия окопи и сега се мъчеха да се оттеглят с бой към траншеите на тежката пехота.

Стрели от арбалети и лъкове свистяха от войсковите редици, подредени зад тежките, и прелитаха високо над главите на войниците в отчаяното им отстъпление. Повечето се трошаха в лъскавите метални плочи на бронята на На’Рук, но някои успяваха да я пронижат или намираха пролуки и тук-там настъпващите врагове падаха.