Стивън Ериксън - Прах от мечти

Нечия ръка се пресегна в тъмното и го дръпна. Тар. Викаше нещо, но Ботъл не можеше да го чуе. Все едно. Избута го назад и закима. „Добре съм. Честно. Нищо ми няма… къде е арбалетът?“

Кенеб се беше приближил твърде много. Взривът го порази с коня му и буквално ги раздра на късове. Иброн, плътно притиснат в насипа, видя как част от торса на Юмрука — рамото, ръката и няколко натрошени ребра — изхвърча към небето над стълб от прах.

Докато гледаше, зяпнал и невярващ, мълния нажежена до бяло магия го порази в гърдите, прониза го и раменете и главата му се изпариха.

Едната ръка на Иброн плесна Лимп по рамото и той изпищя.

Никой не го чу.

Бяха го видели, но бяха предпочели да го пренебрегнат. Бързия Бен потръпна, когато първите залпове мълнии заораха в траншеите. Гърмът разтърси земята и целият фронт на армията на Ловците на кости изчезна сред кипящи облаци прах, камъни и разкъсани тела.

Видя, че търтеите презареждат керамичните съдове. Колко време оставаше?

— Нямам представа — промълви той. — Жълъдчета, слушайте. По търтеите — онези с керамичните „гърбици“. Забравете другите… засега.

После закрачи към най-близката фаланга.

Фронтът на На’Рук беше на по-малко от сто крачки пред него.

Този път го удостоиха с внимание. Мълнията изприщи цялата дължина на фронта.

Конят се олюля като пиян и се изкатери по стената на кратера. Рутан Гъд тръсна глава, стиснал искрящото си оръжие. От зацапаната му димяща броня се посипа прах. Рутан изплю пясъка, задръстил устата му.

„Не е чак толкова зле.“

Точно пред него, на двайсет крачки, се извисяваше първата линия. Очите им блестяха като диаманти в сенките под ръбовете на пищните шлемове. Зъбите в зейналите им муцуни лъщяха като желязо.

Не бяха очаквали да го видят отново. Препусна към тях, за да ги поздрави.

— Арбалети, за бой! — изрева Фидлър. — Цели по гърбиците!

— По какво?

— По ония с гърнетата на гърбовете! Оттам идва магията!

Корик пропълзя по траншеята и се сви до Фидлър.

— Кой наднича да погледне, Фид?

— Аз — каза Коураб и задрапа нагоре по насипа. — Богове на бездната! Капитанът още е жив! Врязва се в тях…

Коураб продължаваше нагоре, явно решил да догони Гъд и да атакува цялата проклета фаланга, но Тар се пресегна и го смъкна долу.

— Стой на място, войник! Вземи оня арбалет… не, другия! Зареди шибаната стрела!

— Обхватът, Коураб? — попита Фидлър.

— Четирийсет и забавят, сержант — капитанът ги атакува!

— Не ми пука, ако ще Опонн да си е наврял ръжена в задника му — той е само един.

— Трябва да му помогнем!

— Не можем, Коураб. А и това е последното, което иска той — защо мислиш, че тръгна сам? Остави го, войник. Бедата чука на нашата врата. Корик, сега надничаш ти, броя до десет. Девет, осем, седем…

— Не ща да ми пръснат шибаната глава!

Фидлър завъртя арбалета към гърдите на Корик.

— Четири, три, две, едно — горе!

Корик изръмжа и се изкатери. Смъкна се почти моментално.

— Мамка му. Двайсет и пет и набират скорост!

Фидлър изкрещя:

— Всички готови! Гърнетата! Задръж… задръж… ОГЪН !

Хедж поведе Мостоваците си към най-задните траншеи.

— Не ми пука какво си мисли Бързака, винаги е имал гръб, никога не е влизал сам. Никога. А това сме ние, войници… стой там, Суитлард! Виж Ръмджъгс, тя дори не диша…

— Забравила е как! — изпъшка Суитлард.

— Помнете какво ви казах — напомни им Хедж. — Подпалвачите на мостове са посрещали и по-лошо от някаква сган късокраки гущери. Това не е нищо, ясно?

— Ще бием ли, командире? — попита Сънрайз.

Хедж го погледна. И се ухили.

— Не се съмнявай, сержант. Всички, провери мунициите и не забравяй да се целиш в гърнетата. Ще ги изчакаме още малко…

Взрив разтърси самия въздух, но отекна от редиците на На’Рук. Нагоре блъвна черен облак, като петно излято мастило.

— Богове, какво беше това?

Хедж се ухили още по-широко.

— Това, войници, беше Бързия Бен.

Мълнии изсвистяха от стотиците криваци на многобройните фаланги на На’Рук към втория, който се беше осмелил да ги нападне. Огнените стрели изплющяваха към него, но се отклоняваха — Бързия Бен ги отмяташе настрана. „А аз не съм Тайсхрен и това не е Пейл. Нямам никого зад себе си, тъй че продължавайте да ги мятате към мен, гущерчета проклети. Всичките ги хвърлете!“

Първите десетина реда от фалангата, която бе поразил, бяха изпопадали, някои още се гърчеха или се опитваха да се надигнат. Повечето обаче бяха застинали, телата им — изврели отвътре навън. Докато крачеше към оцелелите, Бързия Бен видя, че се събират, за да му се противопоставят отново.