Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Да го призова? Аквитор, дори и да можех, това би било… моля ви, трябва да разберете. Да призовеш бог — дори да е най-нищожният къс от духа му — означава да запалиш най-яркия маяк — такъв, който ще се види не само от Блудния, но и от други сили. В тази нощ, Аквитор, не бива да правим нищо, което да привлече внимание към нас.

— Вие сте този, който трябва да разбере, Цеда. Ако Блудния иска да навреди на детето ми… може да сте Цеда, но Блудния е бог . Който вече уби мъжа, когото обичах — Рицаря на Сянка. Вие може да не сте достатъчен . Моето дете трябва да стане новият Рицар на Сянка, така ли? Тогава Върховният крал на Сянка ще дойде тук — тази нощ — и той ще защити своя Рицар !

— Аквитор…

— Призовете го!

— Серен… достатъчен съм. Срещу Блудния. Срещу всеки проклет глупак, който посмее да се доближи, съм достатъчен .

— Това е безсмислица.

— И все пак е вярно.

Тя го зяпна, неспособна да скрие неверието и ужаса си.

— Аквитор, в града има други сили. Древни, добронамерени и могъщи. Ще се успокоите ли, ако призова тях заради вас? Заради неродения ви син?

„Син. Значи акушерката с плувналите в червено очи беше права.“

— Те ще се вслушат ли във вас?

— Убеден съм.

След малко тя кимна.

— Добре. Но, Цеда, след тази нощ… ще говоря с този Крал на Сянка.

Той се сепна.

— Боя се, че срещата ще се окаже неудовлетворителна, Аквитор.

— Аз ще реша това сама.

Бъг въздъхна.

— Така е, Серен Педак.

— Кога ще призовете приятелите си, Цеда?

— Вече го направих.

Лостара Юил беше казала, че ще са всичко единайсет, без да се брои самият Фидлър. Това беше лудост. Единайсет играчи за четенето. Докато крачеха по улицата след двете жени, Ботъл хвърли поглед към Фидлър. Той изглеждаше зле, с кръгове под очите и изкривена в гримаса уста. Заради по-тъмните корени на косата му посребрените й краища приличаха на безредно кръжаща във въздуха аура.

Геслер и Сторми се тътреха тежко зад тях. Твърде уплашени, за да поддържат вечните си спорове буквално за всичко. По-лоши от женена двойка бяха тия двамата. Може би усещаха идващата беда — Ботъл беше сигурен, че у двамата морски пехотинци има нещо повече от златистия тен, което ги отличава от останалите. Явно орисиите, доколкото съществуваха такива, не бяха особено придирчиви в отличаването на определени хора от стадото. В главите на Геслер и Сторми едва ли имаше мозък дори колкото за една.

Ботъл се опита да отгатне кой друг ще е там. Адюнктата и Лостара Юил, разбира се, както и самият Фидлър, и Геслер и Сторми. Може би Кенеб — той беше присъствал на последното, нали? Трудно бе да си спомни човек — повечето от онази нощ вече му беше като в мъгла. Бързия Бен? Вероятно. Блистиг? Е, тоя нещастен кисел кучи син можеше да пооправи нещата донякъде. Или да ги влоши още повече. Синн? Боговете да не дават.

— Това е грешка — промърмори Фидлър. — Ботъл… ти какво усещаш? Истината този път.

— Истината ли искаш? Сериозно?

— Ботъл.

— Прекалено много съм уплашен, за да надничам там… това е стар град, сержант. Има… разни неща. Предимно са спали до този момент. В смисъл, откакто сме тук.

— Но вече са будни.

— Да. Душат във въздуха. Това четене, сержант, е почти толкова лошо, колкото идеята да изречеш проклятие в името на Опонн, докато седиш в скута на Качулатия.

— Мислиш, че не го знам ли?

— Не можеш ли да осуетиш цялата работа, сержант? Да кажеш просто, че не става, блокирал си или нещо такова?

— Едва ли. То просто… се налага само.

— И после няма спиране.

— Няма.

— Сержант.

— Какво?

— Ще сме открити, ужасно открити. Все едно да си поднесеш гърлото на някой… а тия едва ли са от милостивите. Тъй че как да се защитим?

Фидлър му хвърли бърз поглед и се доближи до него. Щабът вече се виждаше — времето им изтичаше.

— Не мога да направя нищо, Ботъл. Освен да отсечем главата и с малко късмет другите гадости ще паднат с нея.

— Ще седиш върху проклетия, нали?

Фидлър намести кожената торба на рамото си. За Ботъл това бе достатъчно потвърждение.

— Сержант, като влезем в стаята, остави ме да се опитам за последен път да я убедя да се откаже.

— Дано поне да се придържа към бройката.

— Какво имаш предвид?

— Единайсет е лошо, дванайсет — по-лошо. Но тринайсет ще е бедствие. Тринайсет е лошо число за четене. Не искаме тринайсет, само това не…

— Лостара каза единайсет, сержант. Единайсет.

— Да.

И Фидлър въздъхна.

Когато на вратата се почука отново, Бъг вдигна ръка.