В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.
„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“
Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.
— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.
Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.
— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.
— Кой?
Блудния направи гримаса.
— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.
— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.
— Не мога. Вече не.
— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.
— И щеше да е вярно — отвърна богът.
— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.
В единственото око на бога блесна гняв.
— Не задълго.
— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?
Блудния се озъби.
— Тогава просто ги задръж настрана от мен.
Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.
Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?
Никой не може да ги задържи настрана от никого.
Застанал неподвижно в сенките на уличката — бившият жрец вече бе влязъл вътре, — Блудния чакаше.
Тринайсетият играч в играта тази нощ.
Ако беше знаел това — ако бе успял да разкъса вече сгъстяващата се в онази страшна стая мъгла и да си даде точна сметка за присъстващите, — щеше да се е отказал, да е изоставил всичките си планове. Не, щеше да е побягнал към хълмовете.
Но вместо това богът чакаше, с убийствен гняв в сърцето.
А пясъчните часовници на града, безчувствени и безразлични към всичко друго освен към неизбежния ход на времето, приближаваха звъна на камбаните.
Да възвести идването на полунощ.
Не идвай тук приятелю стар
ако носиш със себе си буря
бях където реката бързаше
вече не бърза
моста над нея помниш ли?
Вече са сиви камъни
по пясъка пръснати
няма брод
може да тръгнеш по вадата
лъкатушеща в руслото
и да намериш сетното място
където умира бурята
щом те видя далечен
ще знам че възкръсваш
в сълзи да удавят нозете ми
в небето помръкващо
ще вървиш като сляп
сляпо ще търсят ръцете ти
бих те повел но тази река
няма да чака
ще ме захвърлят вълните й
в морето поглъщащо
под разбягалите се птици от бяло
не идвай тук приятелю стар
ако носиш със себе си буря.
Мост на слънцето Фишер кел Тат
Стоеше сред изгнилите отломки от корабни греди, висок, но изгърбен, и ако не бяха опърпаните му дрехи и дългите разрошени от вятъра коси, можеше да е статуя от бял мрамор, катурнала се от града Мекрос зад него и като по чудо паднала изправена върху безцветния льос. Откакто Удинаас наблюдаваше, далечната фигура не бе помръднала.
Скърцането на камъчета издаде, че още някой идва от селото, и след миг Онрак Т’емлава спря до него. Воинът дълго не продума нищо: мълчаливо, вдъхващо сила и увереност присъствие.
Това не беше свят, през който да се втурнеш стремглаво, беше разбрал Удинаас. Не че самият той изобщо някога бе проявявал нетърпение в живота си. От дълго време преди да дойде тук, в Рефугиума, се беше чувствал все едно, че влачи вериги или че гази през дълбока вода. Бавният ход на времето на това място се съпротивляваше на прибързаната арогантност, налагаше смирение. А както Удинаас добре знаеше, смирението винаги идва неканено, събаря врати и разбива стени. Възвестява идването си с юмрук в лицето, с коляно в слабините. Не буквално, разбира се, но резултатът е същият. Рухваш на колене, едва си поемаш дъх, слаб и безсилен като болно дете. А светът стои надвиснал над теб, глупака, и бавно ти поклаща пръст.
„Всъщност би трябвало да има нещо повече от това. Че то, ако аз бях богът на всички богове, това щеше да е единственият урок, който бих налагал — толкова пъти, колкото е нужно.“
„Но пък това щеше да ме превърне в един претрупан с работа кучи син, нали така.“
Слънцето не топлеше — предвещание за идващата зима. Шаманките казваха, че през следващите месеци щяло да има дълбоки снегове. Сухи листа, заплетени в пожълтялата трева по билото на хълма, пърхаха и тръпнеха в боязливо предчувствие. Удинаас не обичаше студа — най-лекото захлаждане и ръцете му изтръпваха.
Читать дальше