Стивън Ериксън - Прах от мечти

В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.

„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“

Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.

— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.

Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.

— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.

— Кой?

Блудния направи гримаса.

— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.

— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.

— Не мога. Вече не.

— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.

— И щеше да е вярно — отвърна богът.

— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.

В единственото око на бога блесна гняв.

— Не задълго.

— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?

Блудния се озъби.

— Тогава просто ги задръж настрана от мен.

Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.

Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?

Никой не може да ги задържи настрана от никого.

Застанал неподвижно в сенките на уличката — бившият жрец вече бе влязъл вътре, — Блудния чакаше.

Тринайсетият играч в играта тази нощ.

Ако беше знаел това — ако бе успял да разкъса вече сгъстяващата се в онази страшна стая мъгла и да си даде точна сметка за присъстващите, — щеше да се е отказал, да е изоставил всичките си планове. Не, щеше да е побягнал към хълмовете.

Но вместо това богът чакаше, с убийствен гняв в сърцето.

А пясъчните часовници на града, безчувствени и безразлични към всичко друго освен към неизбежния ход на времето, приближаваха звъна на камбаните.

Да възвести идването на полунощ.

Стоеше сред изгнилите отломки от корабни греди, висок, но изгърбен, и ако не бяха опърпаните му дрехи и дългите разрошени от вятъра коси, можеше да е статуя от бял мрамор, катурнала се от града Мекрос зад него и като по чудо паднала изправена върху безцветния льос. Откакто Удинаас наблюдаваше, далечната фигура не бе помръднала.

Скърцането на камъчета издаде, че още някой идва от селото, и след миг Онрак Т’емлава спря до него. Воинът дълго не продума нищо: мълчаливо, вдъхващо сила и увереност присъствие.

Това не беше свят, през който да се втурнеш стремглаво, беше разбрал Удинаас. Не че самият той изобщо някога бе проявявал нетърпение в живота си. От дълго време преди да дойде тук, в Рефугиума, се беше чувствал все едно, че влачи вериги или че гази през дълбока вода. Бавният ход на времето на това място се съпротивляваше на прибързаната арогантност, налагаше смирение. А както Удинаас добре знаеше, смирението винаги идва неканено, събаря врати и разбива стени. Възвестява идването си с юмрук в лицето, с коляно в слабините. Не буквално, разбира се, но резултатът е същият. Рухваш на колене, едва си поемаш дъх, слаб и безсилен като болно дете. А светът стои надвиснал над теб, глупака, и бавно ти поклаща пръст.

„Всъщност би трябвало да има нещо повече от това. Че то, ако аз бях богът на всички богове, това щеше да е единственият урок, който бих налагал — толкова пъти, колкото е нужно.“

„Но пък това щеше да ме превърне в един претрупан с работа кучи син, нали така.“

Слънцето не топлеше — предвещание за идващата зима. Шаманките казваха, че през следващите месеци щяло да има дълбоки снегове. Сухи листа, заплетени в пожълтялата трева по билото на хълма, пърхаха и тръпнеха в боязливо предчувствие. Удинаас не обичаше студа — най-лекото захлаждане и ръцете му изтръпваха.