Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Какво иска той? — попита Онрак.

Удинаас сви рамене.

— Трябва ли да го извадим оттам насила?

— Не, Онрак, съмнявам се, че ще се наложи. Засега поне мисля, че не е останала борба в него.

— Ти знаеш повече за това от мен, Удинаас. Но все пак, не уби ли той дете? Не се ли опита да убие Трул Сенгар?

— Кръстосал е оръжие с Трул? Спомените ми за това са смътни. Бях зает с един призрак, който искаше да ме удуши. Виж, приятелю, мога да разбера нежеланието ти да го виждаш повече. Колкото до Кетъл, според мен изобщо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Момичето вече е било мъртво, отдавна умряло, преди Азатът да го засее. Единственото, което направи Силхас Руин, бе да разпука обвивката, за да може Домът да пусне корените си. На подходящото място и в подходящия момент, за да може този свят да оцелее.

Имасс го гледаше с меките си кафяви очи, потънали в бръчки на скръб — бръчки, които доказваха колко дълбоко чувства нещата. Този свиреп воин, който доскоро — явно — не бе нищо повече от сбръчкана кожа и кости и който сега беше уязвим като дете. Черта, изглежда, присъща за всички Имасс.

— Значи си я знаел през цялото време, Удинаас? Съдбата, която очакваше Кетъл?

— Знаел? Не. Предполагах най-вече.

— Рядко грешиш в предположенията си, Удинаас — изсумтя Онрак. — Добре, иди тогава. Говори с него.

Удинаас се усмихна горчиво.

— И теб те бива в предположенията, Онрак. Ще изчакаш ли тук?

— Да.

Това поне го зарадва, защото въпреки вярата му, че Силхас Руин не се кани да упражни насилие, с Бялата врана човек никога не можеше да е сигурен. Ако Удинаас свършеше посечен с един от онези остри свистящи мечове, то поне смъртта му щеше да дойде пред свидетел. За разлика от сина му, Руд Елале, Онрак не беше толкова глупав, че да се хвърли безразсъдно да търси мъст.

Докато се приближаваше към албиноса Тайст Андий, Удинаас все по-ясно виждаше, че той е преживял тежки изпитания след внезапното си заминаване от този свят. Бронята му беше очукана и пробита, ръцете му бяха оголени. Стара кръв бе зацапала яката на кожения елек под доспехите му. Имаше нови, едва заздравели рани, потъмнелите отоци приличаха на разкаляна вода под лед.

Очите му, уви, си бяха все така сурови и неотстъпчиви, червени като прясна кръв в тъмните кухини.

— За онази стара гробница Азат ли тъгуваш? — попита Удинаас, след като спря на няколко крачки от измършавелия воин.

Силхас Руин въздъхна.

— Удинаас. Бях забравил за бляскавата ти дарба с думите.

— Не помня някой изобщо да го е наричал дарба — отвърна той, решил да пропусне сарказма. — Проклятие, да, винаги. Чудно е, че все още дишам всъщност.

— Да — съгласи се Тайст Андий. — Чудно е.

— Какво искаш, Силхас Руин?

— Дълго време пътувахме заедно, Удинаас.

— Бягахме в кръг, да. Какво от това?

Тайст Андий извърна очи.

— Бях… подведен. От всичко, което виждах. Липсата на сложност. Въобразих си, че останалото от света не е с нищо по-различно от Ледер… докато не се появи този свят.

— Ледерийският вариант на сложност е доста нарцистичен, вярно. Идва от това, че са най-голямата буца говно на купчината. В местен смисъл.

Лицето на Руин стана кисело.

— Говно, вече смачкано хубаво с пета.

Удинаас сви рамене.

— Всички ни спохожда, рано или късно.

— Да.

Тишината между тях се проточи, а Руин все още не можеше да срещне погледа му. Удинаас го разбираше много добре и също тъй знаеше колко неуместно ще е, ако покаже задоволство от смирението на Бялата врана.

— Тя ще бъде Кралица — наруши изведнъж мълчанието Силхас Руин.

— Коя?

Воинът примига, сепнат сякаш от въпроса, а след това нечовешкият му поглед се прикова в Удинаас.

— Синът ти е в голяма опасност.

— Нима?

— Мислех да дойда да поговоря с него. Да му дам нищожния си съвет, доколкото струва нещо. — Посочи вяло с ръка мястото, където стоеше. — Само дотук успях.

— Какво те задържа?

Руин отвърна с гримаса.

— За кръвта на Елейнт, Удинаас, всяка идея за общност е анатема. Или за съюз. Ако ледериите имат духовен асцендент, това е Елейнт.

— А, разбирам. Ето защо Бързия Бен успя да надвие Сукул Анкаду, Шелтата Лор и Менандори.

Силхас Руин кимна.

— Всяка от тях възнамеряваше да предаде другите. Това е недостатъкът в кръвта. Най-често фатален. — Помълча, после добави: — Доказа се с мен и моя брат Аномандър. След като ни завладя драконовата кръв, ние се разделихме. Андарист застана между нас и посегна с двете си ръце, опитваше се да ни задържи близо един до друг, но новообзелата ни арогантност се оказа по-силна от него. Престанахме да сме братя. Чудно ли е изобщо, че…