Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Позволете ми, моля, Аквитор.

Тя кимна и след миг Цеда въведе двама души: мъж и жена, облечени в дрипи. Спряха на прага на гостната и към Серен Педак лъхна вонята на мръсно, пот и алкохол. Тя с усилие успя да потисне отвращението си. Мъжът се ухили и под прошарения му с червени жилки месест нос лъснаха зеленясали зъби.

— Здрасти, Махиб! К’ва пиячка имаш, а? Все едно. — И размаха глинената бутилка в почернялата си от мръсотия ръка. — Е, мила ми драга трътло, ще ни намериш чаши за всички, а?

— Аквитор, това са Урсто Хубът и Пиносел — каза Бъг.

— Аз не искам чаша — каза Серен на жената, която вече ровеше из бюфета.

— Твоя работа — изсумтя в отговор Пиносел. — Но няма да си забавна на тая веселба. Типично. Бременните изобщо не са забавни — само се перчат наоколо като божи дар. Самодоволна крава…

— Нямам нужда от тези глупости. Бъг, изведи ги оттук. Веднага.

Урсто отиде до Пиносел и я хлопна по главата.

— Я се дръж прилично! — После отново се усмихна на Серен. — Ревнива е, нали разбираш. Ние все се опитваме с нея, ама не става. Сбръчкана торба, то и аз не съм по-добър. Мек съм като цица, колкото и да ти се ще, все тая. Само се лигавя и нищо. — При което намигна. — Е, виж, с теб ако беше…

— Е, от такава покана всяка жена ще пометне — изсумтя Пиносел. — Бременна или не!

Серен се обърна ядосано към Цеда.

— Шегувате се с мен, нали?

— Аквитор, тези двамата са останки от древен пантеон, почитан от първоначалните обитатели на селището, погребано в наносите под Ледерас. Всъщност Урсто и Пиносел са първите двама, богът и богинята на Виното и Бирата. Възникнали са в резултат на раждането на земеделието. Бирата е предшествала хляба като най-първия продукт на одомашнени растения. По-чиста от вода и много хранителна. Първата направа на вино била от диво грозде. Тези две създания са първоначалните сили в историята на човечеството. Другите включват такива неща като опитомяването на животни, първите сечива от камък, кост и еленов рог, раждането на музиката и танца и разказването на приказки. Живописта, по стените на пещери и върху кожа. Важни, съдбоносни моменти до един.

— И какво е станало с тях? — попита тя.

— Разумното и почтително споделяне на техните аспекти е отстъпило пред разюзданата крайност. Уважението към техните дарове е изчезнало, Аквитор. Колкото по-безобразно ставало използването на тези дарове, толкова по-мръсни ставали и даващите ги.

Урсто се оригна и каза:

— Ние не възразяваме. Много по-лошо, ако ни забранят, щот’ тогаз щяхме да сме лоши, а не щем да сме лоши, нали, кашичката ми?

— Нападат ни непрекъснато — изръмжа Пиносел. — Дръж, дай да напълним тия чаши. Древен?

— Наполовина само, моля — каза Бъг.

— Извинете — намеси се Серен Педак. — Цеда, току-що описахте тези двама пияници като най-ранните богове от всички. Но Пиносел ви нарече „Древен“.

Урсто се изкикоти.

— Цеда? Ечемиченото ми брашънце, чу ли го това? Цеда! — Залитна и направи още една крачка към Серен Педак. — О, кръгличката ми, благословена Махиб, ние може да сме стари, аз и Пиносел, в сравнение с такива като теб. Но пред тоя тука сме просто бебенца! Древен, да, много древен. Древен бог!

— Време е за веселба — изчурулика Пиносел.

Фидлър се закова на място точно на входа. И зяпна застаналия до огромната маса ледерийски воин.

— Адюнкта, този новопоканен ли е?

— Извинете, сержант?

Той посочи.

— Кралският меч, адюнкта. Беше ли в списъка ви?

— Не. Но въпреки това ще остане.

Фидлър само хвърли вял поглед на Ботъл.

Ботъл огледа групата, която ги очакваше, бързо ги преброи и попита:

— Кой липсва?

— Банашар — каза Лостара Юил.

— Идва — увери ги адюнктата.

— Тринайсет — промърмори Фидлър. — Богове на бездната. Тринайсет!

Банашар спря насред улицата и вдигна очи към небето. От сградите и уличните фенери се изливаше бледа светлина, но не стигаше достатъчно високо, за да погълне рояците звезди. Толкова му се искаше да се махне от този град. Да намери някой хълм в околностите, мека трева, на която да легне, с восъчната табличка в ръцете. Луната, щом се показа, бе достатъчно тревожеща. Но много повече го изнервяше онази нова ивица звезди, откос като остриета на мечове, смътно зелен, който се беше издигнал от юг и сечеше през познатите съзвездия на Звездната шир. Нямаше как да е сигурен, но му се струваше, че мечовете стават по-големи. Приближаваха се.

Тринайсет всичко — това поне беше броят, който можеше да различи. Може би имаше повече, все още твърде смътни, за да пробият през градските светлини. Подозираше, че истинският им брой е важен. Значим.