Стивън Ериксън - Прах от мечти

Магьосникът само го зяпна.

Хедж бръкна под шапката си, почеса се над ухото и се отпусна доволно на стола си.

Малко след това дойдоха да ги потърсят. Хедж се сви гузно.

— Висш маг, сапьоре — заяви Лостара Юил. — Адюнктата настоява да се явите незабавно. Ще ни последвате.

— Аз ли? — едва не изхленчи Хедж.

— Първото име в списъка — отвърна с корава усмивка Фарадан Сорт.

— Ето, че го направи — изсъска Бързия Бен.

— Надушвам смърт — каза едната птица джарак, щом четиримата чужденци излязоха.

— Не — изграчи й другата.

— Надушвам смърт — настоя първата.

— Не. Надушваш мърша .

Първата вдигна едното си крило, мушна глава под него, после я извади и се отпусна.

— Извинявай.

Капитан Кайндли и уикският браничар Бент се гледаха със злоба, оголили зъби, през зацапаната с кал плетена ограда.

— Слушай, куче — заговори Кайндли, — искам да намериш Синн и Гръб. Всякакви смехории, например да се опиташ да ми разкъсаш гърлото, и ще те напердаша. От муцуната до задника, наред. После ще ти отрежа главата и ще я накисна в реката. Ще ти отсека лапите и ще ги продам на грозни вещици. Ще ти съдера кожата, ще дам да я нарежат и да я направят на препаски за разкаяли се жреци полови маниаци, дето крият разни неща под креватите си. И всичко това ще го направя, докато още си жив. Ясен ли съм?

Устните на кривата, покрита със струпеи муцуна на звяра се свиха още по-назад и нагоре и оголиха кървавочервените венци, раздрани от счупените зъби. От дупките изби червена пяна. Над разбитата уста очите на Бент горяха като два тунела към мозъка на господар на демони, кипнали от безумна ярост. Отсечената опашка бе щръкнала и се поклащаше, все едно кучето предчувстваше нещо особено приятно.

Кайндли стоеше стиснал плетена кожена каишка. Единият й край бе вързан на клуп.

— Това ще ти го нахлузя на врата, куче. Мръднеш ли, ще те обеся високо и ще се смея на всеки твой гърч. Всъщност ще измисля сто нови начина да те убия и ще ги приложа до един. — Вдигна клупа пред очите му.

Кафявата топка от сламки, косми и кал, която лежеше в единия край на кошарата — топка, която до този момент ръмжеше, — изведнъж скочи и се понесе на тласъци напред, докато не се доближи достатъчно, за да се метне във въздуха. Два реда остри малки зъби полетяха към гърлото на капитана.

Той замахна с левия си юмрук и натресе палето във въздуха. Последва приглушено изпукване и челюстите изщракаха в празното, щом палето Роуч рязко смени курса, падна, превъртя се няколко пъти зад Бент и остана да лежи замаяно, с изплезен розов език.

През цялото това време погледите на Кайндли и браничаря останаха вкопчени един в друг.

— О, забрави я проклетата каишка — въздъхна след малко капитанът. — Забрави за Гръб и Синн. Дай да го направим по най-простия начин. Ще си извадя меча и ще те накълцам на парчета, куче.

— Не! — извика някой зад него.

Кайндли се обърна и видя Гръб — Синн бе зад него. Стояха при входа на конюшните с най-невинни физиономии.

— Съвсем навреме — каза той. — Адюнктата ви иска двамата.

— Гадаенето ли? — попита Гръб. — Не, не можем да го направим това.

— Но ще го направите.

— Мислехме, че ще можем да се скрием в стария Азат — каза Гръб. — Но няма да стане…

— Защо? — намръщи се Кайндли.

Гръб поклати глава.

— Не искаме да отидем. Ще е… лошо.

Кайндли вдигна каишката с клупа.

— По единия или по другия начин, червейчета.

— Синн ще те изпече!

Кайндли изсумтя.

— Тя ли? Най-много да се подмокри, както я гледам. Е, по кроткия начин ли ще е, или по моя ? А, сещате се към кой клоня, нали?

— Заради Азата… — почна Гръб.

— Не е мой проблем — сряза го Кайндли. — Ако искате да хленчите, спестете си го за адюнктата.

Тръгнаха навън.

— Всички те мразят, знаеш ли — каза Гръб.

— И правилно — отвърна Кайндли.

Тя стана от леглото, примижа от болката в кръста и закрета към вратата. Имаше малко познати, освен вечно кикотещата се акушерка, която се отбиваше от време на време, обвита в облак дим от дъранг, от който очите й сълзяха, и старицата долу на уличката, която буквално всеки ден й опичаше по нещо, от деня, в който започна да се показва пред хората. И беше късно, поради което тежкото тропане по вратата изглеждаше донякъде необичайно.

Серен Педак, някогашната Аквитор, отвори вратата.

— О. Здравейте.

Старият мъж се поклони.

— Добре ли сте, госпожо?

— М-м, нямам нужда от зидарска работа, господине…

— Аквитор…