Стивън Ериксън - Прах от мечти

Той кривна глава. Какво замисляха тези малазанци? Въпрос, който бе изричан често в кралския двор и несъмнено навсякъде из града, впрочем.

— Разбирам, адюнкта. Има ли някакъв друг начин да ви съдействам?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна как, при неохотата на вашия Цеда да присъства дори като зрител.

— Той не желае присъствието му да причини нежелано влияние на гадаенето, подозирам.

Адюнктата отвори уста, за да отвърне нещо, спря се и я затвори. И очите й може би леко се разшириха, преди да ги извърне настрани.

— Какво друго съдействие е възможно тогава?

— Готов съм да участвам доброволно, като Кралския меч.

Тя го погледна бързо, явно изненадана.

— Блудния би се поколебал да се спречка с вас ли?

Той сви рамене.

— Най-малкото, адюнкта, мога да преговарям с него от позицията на известно знание — с уважение към неговата история сред нашия народ и прочие.

— И сте готов да рискувате заради нас?

Брис се поколеба, така и не се бе научил да лъже.

— Не е риск, адюнкта…

И видя пълния си провал в присвития й поглед.

— Възпитанието и благоприличието изискват да отхвърля щедрото ви предложение. Но — добави тя — се налага да бъда откровена и да ви кажа, че присъствието ви ще бъде дълбоко оценено.

Той отново се поклони.

— Ако трябва да докладвате на своя крал, все още има време — не много, но достатъчно за кратко изложение, мисля.

— Няма да е необходимо — отвърна Брис.

— Сипете си вино тогава.

— Благодаря, но съм отказал виното, адюнкта.

— Има кана ейл там, под страничната маса. Фаларийски, мисля — добра реколта, както ми казаха.

Брис се усмихна, забеляза сепването й и се зачуди, макар и само за миг, защо жените често реагират така, когато се усмихне.

— Да, бих го опитал, благодаря ви.

— Това, което не мога да понеса, е самият факт на съществуването ти.

Мъжът срещу него вдигна глава и го изгледа.

— Значи е взаимно.

Кръчмата беше претъпкана с елитна, привилегирована и самодоволна клиентела. Купища монети по масите, прашни бутилки, искрящи стъклени бокали и зашеметяващи очите ефектни облекла — преди всичко варианти на Кралското одеяло, макар в повечето случаи това да се изразяваше само в една тясна ивица плат, увита около бедрата и слабините. Тук-там можеше да се види по някой силно напарфюмиран младеж, облечен и с вълнени гащи, с единия крачол свършващ до средата на крака.

В един кафез близо до масата, където седяха двамата малазанци, две странни птици с големината на скорци, с къси клюнове, жълта перушина и сиви качулки, от време на време си разменяха гърлено коментари с изключително безразличен тон.

— Може и да е — каза първият, след като отпи здрава глътка от силното вино, — но все пак е различно.

— Така си мислиш ти.

— Различно е, клепоух идиот такъв. Първо на първо, ти беше умрял. Измъти цяла проклетия под задника си. Тия дрехи, дето ги носиш сега, бяха на парчета. На късчета. На пепел. Не ме интересува колко добри може да са шивачките на Качулатия — нито даже колко милиона шивачки може да е събрал вече, никой не би могъл да закърпи всичко това… то и шевове няма, разбира се. Не и там, където би трябвало да има, искам да кажа. Тъй че дрехите ти са непокътнати. Също като тебе.

— Какъв ти е проблемът, Бързак? Събрах се отново в избата на Гуглата, нали? Даже помогнах на Гъноуз Паран и се повозих малко с един екипаж на Тригали. Когато си умрял, можеш да правиш разни… неща…

— Зависи от силата на волята ти всъщност…

— Подпалвачите на мостове се възнесоха — изтъкна Хедж. — Фид обвинявай за това — нищо общо няма с мен.

— А ти си им пратеникът, нали?

— Би могло. Не че получавам заповеди от някого…

— Уискиджак?

Хедж помръдна нервно на стола си, извърна очи, после сви рамене.

— Странна работа.

— Кое?

Сапьорът кимна към двете птици в клетката.

— Онова там са джараки, нали?

Бързия Бен отпусна глава и потърка чело с кокалчетата на пръстите си.

— Някакво заклинание може би? Някакво проклятие за увъртане? Или обичайният глупав инат, който всички познаваме толкова добре?

— Пак почна — каза Хедж и надигна халбата си с ейл. — Пак взе да си говориш сам.

— Измъкваш се от определени теми, Хедж. Има тайни, които не искаш да издадеш, и това ме изнервя. И не само мен…

— Фид винаги се изнервя от мен. Всички се изнервяте. Обаче то е само заради неустоимия ми чар.

— Браво — изръмжа Бързия Бен. — Всъщност говорех за адюнктата.

— Тя пък защо трябва да се изнервя от мен? — възмути се Хедж. — Всъщност би трябвало да е обратното! Тази жена няма как да я разбереш — ти самият си го казвал толкова често, Бързак. — Наведе се над масата, присвил очи. — Чул ли си нещо ново? За това къде отиваме? Къде в името на Гуглата ще тръгнем по-нататък?