Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Не мога! — отекна тънкият писък отдолу.

И Кърдъл продължи да се върти и върти.

— Стара кръв навън, лъскави монети вътре. Смеехме се на това, но не беше щастливият смях. По-скоро като неверие и да, доста цинизъм поради вродената глупост човешка. Все едно, накрая натрупахме сандъци и сандъци с богатства — повече, отколкото можеш да си представиш. Съкровищници, пълни до пръсване. Много смях би могло да се купи с това, сигурен съм. А кръвта? Е, както ще ти каже всеки жрец, кръвта е евтина.

— Моля те, о, моля те, прояви милостта, която твоята бивша богиня толкова презираше. Плюй в лицето й с един жест на добра воля! Ще бъдеш щедро възнаграден, да, щедро!

— Богатства — изсумтя Банашар. — Не струват нищо.

— Друга награда, уверявам те. Съществена, смислена, ценна, навременна.

Банашар извърна очи от крака, който оглеждаше, и изгледа Телораст.

— Например?

Главата на скелета влечуго закима.

— Сила, приятелю. Повече сила, отколкото можеш да си въобразиш…

— Съмнявам се най-искрено.

— Сила да правиш каквото пожелаеш, на когото и каквото си поискаш! Сила изригваща, изливаща се, бълбукаща и оставяща мощни мокри петна! Достойна награда, да!

— А ако държа на това?

— Толкова сигурно, колкото че държиш този чудесен крак и връвта, толкова сигурно!

— Договорът е подпечатан — каза Банашар.

— Кърдъл! Чу ли това?

— Чух. Луда ли си? Ние не делим! Никога не делим!

— Шшш! Ще те чуе!

— Подпечатан — повтори Банашар и се изправи.

— Ооо — завайка се Кърдъл и се завъртя все по-бързо. — Ето, че го направи! Телораст, ето, че го направи! Ооо, виж, не мога да се измъкна!

— Празни обещания, Кърдъл, заклевам се!

— Подпечатан — потрети Банашар.

— Айй! Трижди подпечатан! Обречени сме!

— Спокойно, гущер — рече Банашар, наведе се и посегна към въртящото се същество. — Скоро ще затанцуваш отново. — И добави, като вдигна Кърдъл: — И аз също.

После погледна през рамо към безмълвния си гост, който седеше в сенките и едното му око блещукаше, и каза:

— Добре. Сега ще те изслушам.

— Радвам се — измърмори Блудния. — Защото имаме много малко време.

Лостара Юил седеше на ръба на нара с пълна с пясък купа в скута. Топна острието на ножа в срязаната кратуна отдясно, за да покрие желязото с маслото на плода, после отново го хлъзна в пясъка и продължи да търка желязото.

Трудеше се над това единствено оръжие вече от две камбани, а и още много пъти преди това. Повече, отколкото можеше да изброи. Други се кълняха, че желязото на камата не би могло да стане по-чисто, по-безукорно, но тя все още виждаше петънца по него.

Пръстите й вече се бяха протрили, зачервени и напукани. Костите на дланите я боляха. Чувстваше ръцете си натежали напоследък, сякаш пясъкът бе добавил нещо към кожата, плътта и костите й, започвайки процеса на превръщането им в камък. Може би някой ден щеше да загуби всякакъв усет за тях и те щяха да увиснат от китките й като чукове. Но не и негодни, не. С тях щеше да може хубаво да набуха света. Ако от това изобщо имаше полза.

Ефесът на нечие оръжие потропа на вратата й и след миг тя се открехна. Фарадан Сорт надникна вътре, очите й зашариха из стаята и намериха Лостара Юил.

— Адюнктата те вика — каза тя глухо.

Моментът бе дошъл значи. Лостара взе парцал и избърса острието. Капитан Сорт стоеше на прага и я гледаше безизразно.

Тя стана, прибра камата в канията и взе наметалото си.

— Ти ли си ескортът ми?

— Имаме вече един избягал тази нощ — отвърна Фарадан и закрачи до Лостара по коридора.

— Не говориш сериозно.

— Не, но ми е наредено тази вечер да те придружавам.

— Защо?

Фарадан Сорт не отговори. Стигнаха до резбованата червена двукрила врата в края на коридора и тя я отвори.

Лостара Юил пристъпи в залата. Таванът на резиденцията на адюнктата — едновременно команден център и нейна квартира — представляваше безразборна колекция от конзоли, сводове и извити греди. В добавка към това беше накичен с парцали паяжина, в които изсъхнали мухи се полюшваха в подобие на танц от лекия лъх на течението. Под един миниатюрен, странно безформен купол стоеше огромна правоъгълна маса с десетина стола с високи облегалки около нея. Низ високи прозорци минаваше по стената срещу вратата — стигаха до оградена с парапет издигната платформа. Общо взето едно от най-странните помещения, които Лостара бе виждала. Ледериите го наричаха Великата зала Медикс и това беше най-голямата лекционна зала в сградата на висшето училище, която временно служеше за офицерски квартири и щаб.