Норло се въсеше войнствено на десетината конници пред тях.
— Войната си е война — настоя той. — И ние бяхме във война. Хора умряха, нали? Такова нещо не остава безнаказано.
Чернокожият сержант направи някакъв лек жест с облечената си в ръкавица ръка и арбалетите се снишиха и се насочиха към пазачите. Сержантът каза на груб ледерийски:
— Още веднъж. Последен път. Те живи?
— Разбира се, че са живи — изсумтя Норло Тръмб. — Тук държим на реда. Но са осъдени, виждате ли. На смърт. Просто чакаме служител от Кралската адвокатура да дойде и да подпечата заповедите.
— Няма печат — каза сержантът. — Няма смърт. Пуснете ги. Взимаме сега.
— Дори престъпленията им да са опростени — отвърна Преда Тръмб, — все пак ни трябва печат, за да ги пуснем.
— Пускате ги веднага. Или ви убиваме всички.
Преда Тръмб го зяпна, после се обърна към отряда си и заповяда:
— Извадете оръжията.
— Няма начин, сър — заяви постови Фифид. — Само да посегнем към мечовете и сме мъртви.
Лицето на Норло Тръмб помръкна на светлината на фенера.
— Току-що заслужи военен съд, Фифид…
— Поне ще дишам, сър.
— А останалите?
Никой от пазачите не проговори. Нито извадиха мечовете си.
— Вземете ги — изръмжа чернокожият сержант. — Никакви учтивости повече.
— Чухте ли го проклетия невеж чужденец? — Норло Тръмб отново се обърна към малазанския сержант и заяви: — Възнамерявам да подам официален протест направо до Кралския съд. И вие ще отговаряте за заплахите…
— Вземете ги.
И отляво на сержанта един млад, странно женствен на вид войник се смъкна от коня си и отпусна ръце на дръжките на нещо като два огромни извити меча. Ленивите му тъмни очи изглеждаха почти сънени.
Най-после нещо пропълзя по гърба на Тръмб и се сви като червей на тила му. Той облиза изведнъж пресъхналите си устни и каза:
— Спансерд, придружи този малазански, ъъ, воин до килиите.
— И? — попита пазачът.
— И пусни затворниците, разбира се.
— Слушам, сър!
Сержант Бадан Грук си позволи съвсем лека въздишка — така, че никой да не го види — и загледа с облекчение как ледерийският пазач поведе Скълдет към затворническия блок до стената на гарнизонния двор.
Другите морски пехотинци седяха неподвижно на конете си, но напрежението им вонеше в ноздрите на Бадан, а потта течеше на вади под ризницата му. Не, не беше искал никакви неприятности. Още по-малко кръвопролитие. Но този проклет опърничав Преда за малко щеше да го предизвика. Сърцето му бухаше в гърдите и той с усилие се обърна, за да погледне войниците си. Кръглото лице на Ръфъл беше порозовяло и мокро, но тя му намигна, преди да насочи арбалета си нагоре и да опре приклада на мекото си бедро. Релико беше прибрал своя под мишница, а другата му ръка беше изпъната, за да задържи Вастли Бланк, който явно беше разбрал — най-после, — че тук става нещо неприятно и вече бе готов да избива ледерии — стига да му посочат накъде точно да стреля. Ским и Хъни бяха една до друга, насочили тежките си щурмови арбалети с непоколебима точност в гърдите на Преда Тръмб, но той, изглежда, беше прекалено тъп, за да забележи тази подробност. Другите от тежката пехота оставаха в тил, всички в много лошо настроение, че са ги измъкнали от поредната пиянска нощ в Ледерас.
Огледът на Бадан Грук приключи с ефрейтор Правалак Рим и сержантът, естествено, видя на лицето на младежа изписано онова, което изпитваше самият той. Проклето чудо. Нещо, което бе изглеждало невъзможно дори да го повярва човек — всички бяха видели как…
Откъм затвора се чу дрънчене на тежка врата.
Всички — малазанци и ледерии — впериха погледи в бавно приближаващите се оттам четири фигури. Скълдет почти мъкнеше подопечната си, същото бе вярно и за ледерийския пазач, Спансерд. Затворничките, на които бяха помогнали да се измъкнат от килиите, бяха в лоша форма.
— Спокойно, Бланк — измърмори Релико.
— Но това… те са… аз ги познавам!
Тежкият пехотинец въздъхна.
— Всички ги познаваме, Вастли.
Нищо у току-що освободените не издаваше, че са били бити или изтезавани. Но липсата на елементарни грижи ги бе докарала до ръба на смъртта. Най-ефективното изтезание от всички.
— Преда — каза тихо Бадан Грук.
Норло Тръмб се извърна към него.
— Сега пък какво?
— Вие не ги храните?
— Осъдените получаваха намален порцион, опасявам се…
— Откога?
— Ами, както казах, сержант, чакахме служителя на Кралската адвокатура от доста време. Месеци и…
Читать дальше