Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Изтласка последната мисъл настрана — беше недостойна. Духовете можеха да се погрижат за себе си и щяха да нанесат собственото си възмездие с времето — защото бяха толкова търпеливи, колкото и неумолими. Не беше работа на Червената маска да действа от името на духовете. Подобна форма на праведност бе и ненужна, и неискрена. Истината бе следната: Червената маска изпитваше удоволствие, че е ръката на оулското отмъщение. Лично и заради това — още по-приятно.

Вече бе започнал своето избиване на ледерии, още в Дрийн.

Извади ножа, наведе се над откъснатата глава на стареца, отпра лицето му, нави го и го прибра при другите в пълната със сол торба на бедрото си.

Повечето от пастирските кучета се бяха покорили на огромното оулско псе и сега следваха грозния звяр, който обикаляше из стадото и вече го подкарваше на изток.

Първите писъци изригнаха откъм лагера и Червената маска се изправи и се обърна.

Абасард все още беше на четиридесет крачки от стана, когато видя как една от шатрите рухна на една страна, колове и въжета изпращяха, когато някакво грамадно двукрако същество се стовари върху нея, заби нокти в мятащите се отдолу фигури и писъци разкъсаха въздуха. Извил чудовищната си глава на една страна, демонът продължи скокливата си походка напред, с щръкнала нагоре опашка. Размахваше огромни мечове.

Друг пресече пътя му, бързо, ниско, към къщата на надзирателя. Абасард видя как някакъв мъж побягна от втория звяр — но не достатъчно бързо, той стрелна глава напред и челюстите щракнаха и захапаха главата на мъжа. Влечугото запокити мятащото се тяло нагоре с кършещ костите замах. Отпуснатият труп полетя във въздуха, после тупна тежко в един тлеещ огън и вдигна облак искри.

Абасард се закова на място, парализиран от ужас. Познаваше убития. Друг Длъжник, мъж, който ухажваше една от лелите му, мъж, който сякаш винаги бе готов да се засмее.

Друго движение привлече погледа му. Сестричката му, десетгодишна, тичаше с все сили — от друга шатра, чиито обитатели умираха под сечащите мечове… — „Нашата шатра. Татко…“

Влечугото вдигна глава, видя сестра му и се хвърли след нея.

Изведнъж Абасард се усети, че тича, право към чудовищното същество.

Дори да видя приближаването му, то остана безразлично — до последния миг, когато Абасард вдигна тоягата и замахна, с надеждата, че ще порази звяра в задния крак, ще чуе пукота на счупени кости…

По-близкият меч посече навън, толкова бързо, толкова…

Абасард се намери легнал в мокрите треви. От едната страна на тялото му се изливаше топлина и докато се изливаше, му ставаше все по-студено. Зяпна, все още без да вижда нищо, усети, че нещо изобщо не е наред — лежеше уж на една страна, но главата му беше като сплескана, ухото му се бе прилепило в земята. Отдолу и под главата му трябваше да има рамо и ръка, а точно оттам се изливаше всичката топлина.

А по-надолу, част от гърдите му… нея също сякаш я нямаше.

Можеше да усети десния си крак, как рита в земята. Но не и левия. Не можеше да разбере защо.

Бавно се отпусна на гръб, взря се в нощното небе.

Толкова много място имаше там, таван, недостижим за ничия ръка, покрил място, в което можеха да живеят. Не натъпкани, с достатъчно място за всички.

Осъзна, че е щастлив, че е дошъл тук — да гледа, да види, да разбере. Беше щастлив, докато умираше.

Червената маска излезе от тъмното при чакащия го с ледерийския кон Масарч. Зад него стадото родара се движеше — необозрима маса, с господстващите мъжкари в челото, приковали вниманието си в Червената маска. Кучета лаеха и налитаха по фланговете. Далечните викове на другите двама воини показваха, че са там, където трябва да са.

Червената маска се качи на седлото, кимна на Масарч и смуши коня.

Затаил дъх, Масарч се взираше в далечния ледерийски стан, където грозното клане като че ли продължаваше с нестихваща сила. „Неговите бранители, така каза.“

„Не се бои от предстоящите предизвикателства. Ще вземе кожата на бойния главатар на Ганеток. Ще ни поведе на война срещу ледериите. Той е Червената маска, който се отрече от оул, за да се върне сега.“

„Мислех си, че е много късно.“

„Сега си мисля, че сгреших.“

Отново помисли за смъртната си нощ и спомените се върнаха като крилати демони. Беше полудял в онова изкорубено дърво, беше полудял толкова, че едва ли нещо от него бе оцеляло, за да се върне, когато утринната светлина го заслепи. Сега безумието се беше разбудило, щипеше в пръстите на крайниците му, свободно и диво, ала все още колебливо, все още не беше готово да действа, да покаже лицето си. Нямаше нищо, което да го сдържа. Никой.