Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Да, Аквитор.

— Е, наистина ли ни очакваха прегради напред?

Тайст Андий не отвърна.

Докато Аквиторът нагласяваше седлото и стремената на един от конете така, че да е удобно за Кетъл, Удинаас гледаше как момиченцето клечи и си играе с един ортен. Животинчето като че ли не гореше от неудържимо желание да се отърве от вниманието й. Мракът се стапяше, мъглите в усилващата се предутринна светлина изсребряваха.

Уидър се появи до него като петно упорито задържала се нощ.

— Тези люспести плъхове, Удинаас, дойдоха от света на К’Чаин Че’Малле. Имаше по-големи, развъждани за храна, но те бяха по-умни — по-умни може би, отколкото трябваше да са. Почнаха да бягат от кошарите си, да изчезват из планините. Разправят, че все още са останали някои…

Удинаас изсумтя подигравателно.

— Разправят? По кръчми ли си висял, Уидър?

— Ужасната цена на фамилиарността — ти вече не ме уважаваш, Длъжник. Най-трагична грешка, защото знанието, което притежавам…

— Е като проклятие за безкрайна досада — прекъсна го Удинаас и бавно стана. — Погледни я. — Той посочи Кетъл. — Кажи ми, вярваш ли в невинността? Ох, всъщност мнението ти не ме интересува. Сериозно. И все пак това дете… е, вече скърбя.

— За какво? — попита Уидър.

— За невинността, призрако. Когато я убием.

Уидър, нещо наистина нехарактерно за него, не каза нищо.

Удинаас се изсмя презрително:

— Да ти имам знанието…

Седемнадесет легенди описваха войната срещу люспестите демони, които племената оул наричаха Кечра. От тях шестнадесет бяха за битки, ужасяващи сблъсъци, оставяли зад себе си труповете на воини, пръснати по равнините и хълмовете на Оул’дан. Не толкова война, колкото главоломно бягство, поне през първите години. Кечра бяха дошли от запад, от земите, които един ден щяха да принадлежат на империята Ледер, но по онова време, преди всички онези безбройни векове, не бяха нещо много повече от зловонни необитаеми пущинаци — блата от торф и гнил лед, с гъмжащи рояци мухи. Разкъсана, разбита орда, Кечра бяха водили битки и преди и в някои версии на легендите се твърдеше, че самите Кечра бягали, бягали от опустошителна война, станала причина за отчаянието им.

Пред лицето на пълното унищожение оулите се бяха научили как да се бият с такива същества. Приливът бил посрещнат, задържан, след това — обърнат.

Или така поне твърдяха сказанията, изпълнени с кънтящ триумф.

Червената маска знаеше как стоят нещата в действителност, макар понякога да му се искаше да не знае. Войната беше свършила, защото преселението на Кечра стигнало до най-източната част на Оул’дан и след това те продължили нататък. Вярно, претърпели жестоки поражения от войнствените предци на оулите, но всъщност проявили почти пълно безразличие към тях — препятствие някакво по пътя им, — а смъртта на толкова много от техния вид била просто поредното изпитание в дългата история на трагичните изпитания, откакто били дошли на този свят.

Кечра. К’Чаин Че’Малле, първородните от Дракони.

Нищо вкусно, нищо подхранващо нямаше в това знание според Червената маска. Като млад воин, светът му бе просто един възел на въжето на народа на Оул, собственото му съзнателно обвързване към дългата заплетена история на кръвни линии. Никога не си беше представял, че съществуват толкова много други въжета, толкова много преплетени нишки. Никога не беше осъзнавал колко огромна е мрежата на съществуванието, нито колко заплетена е станала след Нощта на живота — когато се беше появило всичко живо, родено от измама и предателство и обречено на вечна борба.

А после Червената маска бе започнал да разбира борбата — в стъписаните очи на родара, в боязливия страх на миридите; в неверието на младия воин, издъхващ на камъка и в понесения от вятъра пясък; в разбиращия взор на жената, отдаваща живота си за детето, което е изтласкала измежду краката си. Виждал беше стари същества, хора, и зверове също, как се свиват на кълбо, за да умрат; виждал беше други да се борят за сетния си дъх с цялата воля, която могат да съберат. Ала в сърцето си не можеше да намери никакво основание, никаква награда, чакаща отвъд тази вечна борба.

Дори духовете богове на неговия народ се сражаваха, млатеха се, воюваха с оръжията на вярата, с нетърпимост и със сладките, гибелни води на омразата. Не по-малко объркани и алчни в своята борба от който и да било смъртен.

Ледериите искаха, а искането неизбежно се превръщаше в морално право да притежаваш. Само глупците вярваха, че такива неща са безкръвни, било по намерение или в изпълнение.