Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Абасард бавно обикаляше около спящото стадо, за да не се поддаде на дрямката. Двете му любими псета подтичваха по петите му. Роден и отраснал като Длъжник в Дрийн, шестнайсетгодишният момък изобщо не си беше представял свят като този — небесен простор, безкрайна тъма и безбройни звезди нощем, огромен и бездънен денем свят. Дори самата земя се простираше на невъобразими разстояния и понякога той беше готов да се закълне, че светът е закривен на хоризонта, все едно плува като остров сред морето на бездната. И толкова много живот — сред тревите, в небето. През пролетта всички хълмове се изпъстриха с малки цветчета, а в ниското натежаваха сочни ягоди. Целия си живот, докато семейството му не тръгна да придружи Надзорника на Фактора, Абасард беше преживял с баща си и майка си, с братята и сестрите си, с баба си и две лели — всичките натъпкани в една къща, колиба всъщност, на една пълна с боклук уличка, вечно вмирисана на пикня. Менажерията от детинството му бе съставена от плъхове, синеоки мишки, мухи, хлебарки и сиви червеи.

Но тук, в това необикновено място, той беше открил нов живот. Ветрове, които не миришеха на гнило и смет. И имаше простор, толкова много простор. Видял беше със собствените си очи как членовете на семейството му започнаха да възвръщат здравето си — крехката му малка сестричка вече бе жилава и почерняла от слънцето, дори се смееше; кашлицата на баба му буквално беше изчезнала; баща му бе изправил гръб и беше станал сякаш по-висок, не се изгърбваше вече под ниските тавани на коптори и работни бараки. А вчера Абасард го беше чул да се смее — за първи път.

Може би, позволяваше си дръзко да вярва младежът, щом разоряха земята и посееха зърното, щяха да имат шанс с труд да изплатят дълга и свободата си. Изведнъж всичко вече изглеждаше възможно.

Двете му кучета заскачаха пред него и се загубиха в сумрака напред. Не беше необичайно. Обичаха да гонят диви зайци или нисколетящи ризани. Чу кратко шумолене в тревите точно зад ниското възвишение. Абасард стисна здраво тоягата и ускори крачка — ако кучетата бяха сгащили заек, утре щеше да има допълнително месо в яхнията.

Щом изкачи възвишението, спря и огледа в тъмното долу за кучетата. Не се виждаха никакви. Абасард се намръщи, после подсвирна тихо, очакваше всеки момент да затичат към него. Но само мълчание отвърна на призива му. Той бавно се огледа.

Отпред и вдясно от него няколкостотин родара се бяха раздвижили неспокойно.

Нещо не беше наред. Вълци? Конниците на блуроуз, които надзирателят държеше при тях на договор, отдавна бяха избили тукашните. Дори койотите бяха прогонени, да не говорим за мечките.

Абасард се запромъква напред. Устата му изведнъж пресъхна, сърцето му заблъска в гърдите.

Лявата му ръка напипа мека топла козина. Едното от кучетата. Лежеше неподвижно, замряло под опипващата му ръка. Козината на врата му беше мокра и лепкава. Той опипа надолу и пръстите му стигнаха разкъсаното гърло. „Вълк. Или някоя от онези шарени котки?“ Но от тях беше виждал само кожи и те идваха от далечния юг, откъм кралство Болкандо.

Вече наистина уплашен, той продължи напред, и след няколко мига намери второто куче. То беше с прекършен врат. И двете явно бяха убити едновременно, иначе поне едното щеше да излае.

Счупен врат… но никакви други рани, никакви мазни петна или слюнка по козината.

Родара отново се раздвижиха, на няколко крачки напред, занадигаха глави на дългите си вратове, ушите им бяха щръкнали. Не личеше да ги е страх. Никаква паника нямаше — някой беше привлякъл вниманието им. Някой, на когото бяха свикнали да се подчиняват.

Не можеше да има грешка — някой крадеше стадото. Абасард не можеше да го повярва. Обърна се и тръгна обратно по пътеката, по която бе дошъл. Двадесетина безшумни крачки — и затича към стана.

Бичът на Червената маска се уви като змия около врата на пастира — старият ледериец стоеше прав, откроен на фона на тъмното небе, вторачен безмълвно в движещото се вече стадо. Рязко дръпване и главата на пастира се изтъркаля от раменете, тялото — ръцете замахаха треперливо за миг — рухна на една страна.

Последният от тях, знаеше Червената маска, докато продължаваше напред. Освен един, оказал се достатъчно съобразителен, за да побегне, въпреки че това нямаше да го спаси. Какво пък, нашествениците трябваше да приемат рисковете — те също бяха крадци, нали? Радваха се на неспечелено с честен труд богатство, живееха на земя, която не беше тяхна, и бяха толкова нахални, че дори искаха да я променят според своите цели. Все едно да препикаеш духовете на земята — човек си плаща за такава наглост и богохулство.