Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Е, по силата на същия аргумент — по силата на неговия нокът и зъб — съществуваше и моралното право да им се опълчиш. А такава битка нямаше да има край, докато едната или другата страна не бъдеше заличена. По-вероятно и двете страни бяха обречени да понесат тази съдба. Тъкмо това последно осъзнаване произтичаше от твърде многото знание.

И все пак той щеше да продължи да се бори.

Тези равнини, през които яздеше сега с тримата си млади спътници, някога бяха принадлежали на оулите. Докато ледериите не бяха разширили възгледа си за личен интерес дотолкова, че да включва грабеж на земя и изтласкване на първоначалните й обитатели. Всички каменни знаци и тотеми по границата бяха премахнати, камъните — струпани на купове; дори каменните кръгове, служили някога за основа при вдигането на юрти, бяха изчезнали. Тревите бяха посърнали, тук-там дори се виждаха дълги правоъгълни участъци разорана пръст, чакащи да ги засеят със зърно, а около тях бяха струпани колци за огради. Но Червената маска знаеше, че тази земя е бедна и че бързо се изтощава, освен в старите речни долини. Ледериите можеше да се справят за едно-две поколения, преди вятърът да отвее горния слой на почвата. Виждал беше резултатите на изток, в пустите земи в далечен Коланс — цяла цивилизация, залитаща на ръба на гладната смърт, докато пустинята се разпространяваше като чума.

Мътната луна се бе издигнала високо сред опръсканото със звезди нощно небе. Вече се приближаваха към огромните стада родара. Нямаше много смисъл да се върви след миридите — те не бяха бързи бегачи на повече от разумно разстояние, — но докато се прокрадваха все по-близо, Червената маска успя да прецени големината на това стадо родара. Двадесет хиляди глави, може би и повече.

Голям лагер за търговия на говеда, осветен от лагерни огньове, властваше на върха на един хълм на север. Две здрави постройки със стени от дънери и покриви от чим се издигаха като стражи над разлатата долина и стадата — бяха на Надзорника на Фактора, знаеше Червената маска — и оформяха центъра за началото на строителството на истинско поселение.

Присвит в тревите в края на дренажния овраг по ръба на долината — тримата млади воини бяха от лявата му страна, — Червената маска огледа ледериите още веднъж, после махна на Масарч и другите двама да се изтеглят назад в дерето.

— Това е лудост — прошепна младокът Тивин. — В този лагер трябва да има поне сто ледерии! А пастирите и кучетата им? Ако вятърът се промени…

— Тихо — каза Червената маска. — Кучетата и пастирите оставете на мен. Колкото до лагера, е, те скоро ще са достатъчно заети. Върнете се при конете, яхнете ги и бъдете готови да подкарате стадото ей там.

Лицето на Масарч беше сгърчено от напрежение, в очите му пламтеше див блясък. Не се беше справил добре в своята смъртна нощ, но поне засега изглеждаше повече или по-малко с разсъдъка си. Червената маска подозираше, че Тивин и Крайсос са прибягнали до тревата блидин, сложена с тях в ковчезите им, че са я дъвкали, за да ги направи безчувствени, та да не се поддават на паника и да стигнат до конвулсии. Което може би беше по-добре. Но Масарч не беше разполагал с блидин. А за хората в откритите земи затварянето натясно бе по-лошо от самата смърт, по-лошо от всичко, което човек може да си въобрази.

И все пак, ценно беше това закоравяване на прехода към пълнолетието, прераждането, започващо с изправянето пред собствените ти демони, които прииждаха пред взора ти в ужасяваща последователност, неуязвими за всякакво отрицание. С раните, нанесени в този преход, един воин започваше да разбира истината за въображението: че то е оръжие, което умът непрекъснато изважда, но което е толкова гибелно опасно за извадилия го, колкото и за неговите врагове. Мъдростта идваше с нарастването на умението с това оръжие — ние водим всяка своя битка с нашите въображения: вътрешните битки, както и битките в света отвън. Това е истината на контрола, а един воин трябва да се научи на контрол, своя, както и на други. Възможно беше и ледерийските войници да преминават през подобни изпитания, за да добият ранг, но Червената маска не беше сигурен за това.

Озърна се назад. Спътниците му бяха изчезнали в тъмното. Навярно вече бяха при конете. И чакаха, вдишваха бързо и плитко, понеже дробовете им внезапно се бяха стегнали. Взираха се в мрака при тих шум, стискаха юздите на конете и оръжията си с плувналите си пот ръце.

Червената маска почти беззвучно повика с устни легналото наблизо товарно псе и то пропълзя до него. Той отпусна за миг ръка на рунтавия му врат и бързо я отдръпна. Рамо до рамо се запромъкваха към стадото родара.