Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Иди си…

— Не мога. Не искам всъщност. Можеш ли да чуеш? Отвън? Всичко вече е тихо. Повечето ледерии избягаха, за жалост. Изтътриха се като пияни козли по стъпалата, заедно с капитанката си — тя не е глупава. Колкото до вашите меруди — е, те са мъртви до един. Чуй! Ботуши в коридора — той иде!

Ужасът на Вентрала се стопи. Нямаше смисъл, нали? Поне, най-сетне, щеше да бъде освободен от потрошената, изтерзана клетка, наречена тяло. Спомнило си сякаш достойнството, което бе притежавало някога, това тяло се раздвижи, надигна се, седна — придобило бе сякаш своя собствена воля, откъснато от Вентрала, от ума и духа, които носеха това име, тази жалка самоличност. Ханан Мосаг веднъж бе казал, че силата на Падналия се захранва от всичко увредено и несъвършено в нечия душа, което на свой ред се изявява в плът и кости — значи това, което е необходимо, е да ликуваш в тази сила, докато тя осакатява и унищожава съсъда на душата.

С внезапната яснота, идваща от наближаващата смърт, Вентрала вече разбираше, че всичко това е лъжа. Болката не може да се прегърне. Хаосът е анатема за смъртното тяло. Той унищожава плътта, защото мястото му не е там. Няма възторжено ликуване в самоунищожението.

Хор от гласове изпълни черепа му, все по-силен. „Мечовете…“

Чу тихи стъпки в коридора, след това вратата изскърца и се отвори.

Нахлуха рояци ортен, понесоха се като сива пяна в сумрака. Миг след това на прага се появи Бялата врана. Песента на двата меча изпълни стаята.

Блеснали червени очи се взряха във Вентрала.

А после Тайст Андий прибра мечовете в ножниците и пронизителната музика секна.

— Кажи ми за този, който дръзва да ме оскърби така.

Вентрала примига и поклати глава.

— Мислиш, че Сакатия бог държи да те предизвиква? Не, това… оскърбление… е на Ханан Мосаг и само негово. Вече разбирам какво стана. Затова изчезна силата ми. Избяга. Сакатия бог не е готов за такива като теб.

Белокожото привидение остана за известно време неподвижно и мълчаливо. После каза:

— Ако този Ханан Мосаг знае името ми, значи знае и че имам причина да съм оскърбен. От него. От всички Тайст Едур, които са наследили изгодите от предателството на Скабандари. Но въпреки това ме предизвиква.

— Може би е предположил, че радостта, която Сакатия бог изпитва от раздорите, е без задръжки.

Силхас Руин кривна глава.

— Как ти е името, К’риснан?

Вентрала му каза.

— Ще те оставя да живееш — заяви Тайст Андий. — За да можеш да предадеш на Ханан Мосаг думите ми. Азатът ме прокълна с видения, собствените му спомени, тъй че станах свидетел на много събития на този свят — и на други. Кажи на Ханан Мосаг следното: Бог, обзет от болка, не е същото като бог, обсебен от зло. Обсебеността на вашия крал-магьосник си е негова. Изглежда, уви, че той е… объркан. Заради това съм милостив тази нощ… и само тази нощ. Оттук насетне, ако поднови намесата си, ще познае силата на гнева ми.

— Ще предам думите ти най-точно, Силхас Руин.

— Би трябвало да си изберете по-добър бог, Вентрала. Изтерзаните души обичат компания, дори на бог. — Помълча и добави: — Но пък може би тъкмо такива като вас са оформили Сакатия бог. Може би без озлобени сакати поклонници той отдавна щеше да се е изцерил.

Чу се тихият хриплив смях на призрака.

Силхас Руин тръгна да излиза и подхвърли, без да се обръща:

— Ще секвестирам няколко коня.

Призракът се изниза след него.

Ортените, които се бяха разпълзели из стаята, сякаш без посока и без цел, също започнаха да се изтеглят навън.

Вентрала отново остана сам.

„Махаме се оттук, намирам Атри-Преда и се връщаме в Ледерас. И ще говоря с Ханан Мосаг. Ще му разкажа за смъртта тук, в прохода. Ще му разкажа за един Тайст Андий с две рани от ножове в гърба, рани, които не ще зараснат. И все пак… той прощава.“

„Силхас Руин знае повече за Сакатия бог от всеки от нас, освен може би от Рулад. Но той не мрази. Не, той изпитва жалост.“

„Жалост, дори към мен.“

Серен Педак първа чу конете, копитата, тътнещи по тясната горска пътека. Нощното небе над укреплението бе странно почерняло, мътно някак, като от пушек — но не се виждаше никакво сияние от пламъци. Бяха чули взрива, разрушаването на поне една каменна стена, и Кетъл бе заскимтяла: смееше се всъщност — смразяващ, гротесков звук. Последваха далечни писъци и скоро след това — нищо, само тишина.

Силхас Руин се появи, повел десетина коня и придружен от недоволните стонове на прибраните в ножниците мечове.