Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Пристигането на гнездата възвестяваше началото на лятото, както и облаците комари, кръжащи над реката, спадането на речното ниво и вонята на оголените наноси покрай бреговете.

На възвишението зад Стария дворец, запуснатото пространство, където се издигаха основите на древни кули, и особено една, построена от черен камък и с ограден с ниска стена двор, един прегърбен закачулен мъж се тътреше едва-едва, стъпка след болезнена стъпка. Гръбнакът му беше изкривен, извит от стари опустошения на несдържана сила, ръбът на всеки прешлен се открояваше под изтърканото наметало. Раменете му бяха толкова увиснали, че ръцете му току докосваха земята и мъжът сякаш вървеше почти на четири крака.

И той беше дошъл да търси гнездо. Купчина разорана пръст и повехнали треви, разровена от червей дупка към мъртво вече селение. Търсеше със свръхестествено изострени сетива, движеше се из двора от една гробна могила към друга. Празно… празно… празно.

Странни насекоми се отдръпваха от пътя му. Комари бръмчаха в лудешки рояци над него, ала не кацаха да се нахранят, защото кръвта на търсача бе прогнила от хаос. Гаснещата светлина на деня опипваше окаяната му сянка, сякаш търсеше смисъл в това тъй злокобно петно на запустелия двор.

Празно…

Но ето тази могила не беше празна. Той си позволи миг ликуване. Подозренията му се потвърдиха, най-сетне. Мястото, което бе мъртво… не беше съвсем мъртво. О, Азатът не беше нищо повече от безжизнен камък, цялата му сила и цялата му воля се бяха изцедили. Но все пак някаква магия се бе задържала тук, под тази голяма могила, обкръжена от разкривени дървета. Куралд със сигурност. Вероятно Галайн — вонята на Тайст Андий беше почти осезаема. Обвързващи ритуали, дебело заплетено кълбо, да държи нещо… някой… долу.

„Започна да се разплита! Някой е бил тук — преди мен! Неотдавна.“ Магия, целяща да освободи това пленено същество. „Отче на Сянка, трябва да помисля!“

Ханан Мосаг спря до могилата, умът му работеше трескаво.

Отвъд запустелите дворове с руините реката продължаваше да тече към далечното море. Понесените от течението й гнезда на виник се въртяха лениво, пълни с млечнозелени яйца, все още топли от дневната горещина, със затворени вътре телца, които помръдваха, жадни за раждането на светлината.

Тя вдигна глава с рязко движение, кръв и късчета бял дроб бяха зацапали устата и брадичката й, хлъзгаха се надолу и капеха в разпрания гръден кош на жертвата й — глупак, който, несъмнено погълнат от самозаблудите за господство и тирания, бе решил да я проследи дебнешком по целия път от Горните пазари. Беше се превърнало в нещо съвсем просто. Самотна, изгубила се привидно жена от знатно потекло обикаля из тълпите, без да забелязва потайните погледи и алчните изражения, които я следват. Беше като стръвта, използвана от рибарите, за да примамват безмозъчната риба в реката. Вярно, докато оставаше закачулена, с ръце, покрити с лъскава коприна с цвета на прясно биче сърце, с елегантни ръкавици от телешка кожа, както и с плътно увити гамаши от черен лен, нямаше начин някой да улови цвета на кожата й, нито необичайните й черти. А въпреки кръвта на Тайст Едур, която течеше разредена в жилите й, тя не беше необичайно висока, което съответстваше на привидната й уязвимост, тъй като беше ясно, че едурските окупатори в града са твърде опасни, за да ги напада прост ледерийски изнасилвач.

Беше го отвела в една задна уличка, където заби ръка в гърдите му и му изтръгна сърцето. Но най-много се наслади на белия дроб, пихтиестото месо, богато на кислород и невкиснало още от вонящите сокове на насилствената смърт.

Смъртният свят беше прекрасно място. Беше го забравила.

Но сега храненето й бе прекъснато. Някой бе дошъл в двора на Азата. Някой беше проучил ритуалите й, които разтваряха обвързващите прегради, поставени от Силхас Руин. Тук можеше да възникне неприятност, а тя не беше склонна да търпи намеса в плановете си.

Вероятно Блудния, вечно месещият се кучи син. Или още по-обезпокоителното: онзи Древен бог, Маел. Ужасно претъпкан град, този Ледерас — но тя нямаше намерение дълго да се мотае тук, за да не разкрият присъствието й и схемите й да се объркат.

Изтри устата и брадичката си с ръкав, изправи се над жертвата си и тръгна.

Раутос Хиванар, главата на тръст „Свобода“, клечеше на калния бряг на реката. Работните екипи довършваха дневните разкопки точно зад него, изпомпващите екипи вече миеха, звуците от кухнята зад имението предизвестяваха приближаващата вечеря. Той се стараеше да храни добре копачите си, колкото за да ги накара да работят добре, толкова и за да облекчи удивлението им. Сега вече разкопаваха много под речното ниво, в края на краищата, и ако не бяха непрекъснато работещите помпи, щяха да се трудят затънали до гърдите в кална вода. Бездруго укрепването на стените изискваше постоянно внимание, както бяха склонни да хлътват навътре.