Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Точно това преминаване никога не съм го правила — каза Серен, — макар да съм гледала този склон отдалече. Мисля, че още тогава видях следите от изсичане. Попитах Хул Бедикт за това, но той не пожела да ми каже нищо. Мисля обаче, че в един момент пътеката ни повежда навътре.

— Магията, унищожила този град, е страховита — каза Силхас Руин.

— Навярно някаква естествена сила…

— Не, Аквитор. Старвалд Демелайн. Унищожението е било дело на дракони. Елейнт, от чистата кръв. Поне дузина. Действали са в съюз, съчетано изригване на лабиринтите им. Необичайно — добави той.

— Кое?

— Такъв голям съюз, първо. Също така величината на гнева им. Чудя се какво ли престъпление са извършили К’Чаин Че’Малле, за да заслужат такава разплата.

— Аз знам отговора на това — достигна до тях съскав шепот отзад и Серен се обърна, и примижа към присвития там безплътен дух.

— Уидър. Чудех се, къде си отишъл.

— Странствания в сърцевината на камъка, Серен Педак. В замръзналата кръв. Какво е било престъплението им ли се чудиш, Силхас Руин? Ами, не по-малко от сигурната анихилация на цялото съществувание. След като ги е очаквало изчезване, тогава и всичко друго е трябвало да умре. Отчаяние или зъл инат? Навярно нито едното, нито другото, навярно ужасна злополука, това нанасяне на рана в самия център на всичко. Но какво ни интересува нас? Дотогава всички ще сме прах. Безразлична. Безчувствена.

Силхас Руин отвърна, без да се обръща:

— Пази се от замръзналата кръв, Уидър. Все още може да те вземе.

Смехът на призрака излезе на съсък.

— Като мравка на капка мъзга, да. О, но е толкова изкусително, господарю.

— Предупреден си. Ако попаднеш в клопката, не мога да те освободя.

Призракът се хлъзна покрай тях и се понесе нагоре по разядените стъпала.

Серен намести кожената торба на раменете си.

— Фентите носят товара си на главите си. Жалко, че не мога да правя същото.

— Прешлените се набиват — отвърна Силхас Руин. — Води до хронична болка.

— Е, моите и сега ме болят, тъй че не виждам голяма разлика. — Тя започна да се изкачва. — Знаеш ли, като соултейкън, би могъл просто да…

— Не — прекъсна я той и пое след нея. — Твърде много кръвожадност има в превращението. Драконовият глад е изворът на гнева ми и този гняв не се сдържа лесно.

Тя изсумтя, не можа да се сдържи.

— Досмеша ли те, Аквитор?

— Скабандари е мъртъв. Феар е видял разбития му череп. Ти си бил убит и след това затворен, а след като вече си на свобода, единственото, което те поглъща, е желанието за мъст — срещу какво? Някоя безтелесна душа? Нещо по-дребно и от призрак? Какво може да е останало вече от Скабандари? Силхас Руин, твоята обсебеност е жалка. Феар Сенгар поне се стреми към нещо положително. Не че ще го намери, след като най-вероятно ти ще унищожиш каквото е останало от Скабандари, преди той да получи възможност да поговори с него, ако допуснем, че това изобщо е възможно. — След като той не й отвърна нищо, тя продължи: — Изглежда, вече съм обречена да водя такива дирения. Също като последното ми пътуване, онова, което ме отведе в земите на Тайст Едур. Всеки изправен пред риск, със скрити мотиви и в конфликт. Моята задача беше проста, разбира се: отвеждаш глупците и след това стоиш много настрана, когато се извадят ножовете.

— Аквитор, моят гняв е много по-сложен, отколкото си представяш.

— Какво означава това?

— Бъдещето, което чертаеш пред нас, е твърде просто, твърде ограничено. Подозирам, че когато стигнем до крайната си цел, нищо няма да стане така, както предполагаш.

Серен изсумтя.

— Това ще го приема, след като точно така се получи в селото на краля-магьосник. В края на краищата изходът беше завладяването на Ледерийската империя.

— Поемаш ли отговорност за това, Аквитор?

— Поемам отговорност за много малко, Силхас Руин. Това поне трябва да е очевидно.

Стъпалата бяха стръмни, ръбовете им — изтъркани и коварни. Катереха се все по-нагоре. Въздухът се разреди, мъгли се завихриха от шумните водопади вляво от тях, грохот, който отскачаше между камъните в оглушителен ек. Древните стълби се смениха с дървени подпори, които оформяха нещо средно между стълба и скеле плътно до стръмната наклонена скала.

На една трета до върха спряха на една издатина да отдъхнат. Между разпръснатите отломки се мяркаха останки от метопи, корнизи и фризове — знак, че някога точно над тях се е издигала цяла фасада. По-нагоре скелето се превръщаше в истинска дървена стълба, а вляво от нея, на три човешки боя височина, зееше устие на пещера, четвъртито, оформено почти като врата.