Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Удинаас загледа тъмния портал, после се обърна към другите.

— Предлагам да опитаме през него.

— Не се налага, робе — отвърна Феар Сенгар. — Тази пътека е право напред, сигурна…

— И става все по-мразовито, колкото по-нависоко отиваме. — Длъжникът направи гримаса и се разсмя. — О, песни ще се пеят, а, Феар? Опасностите и изпитанията, славата на страданието, всичко — за да ти спечели героичния триумф. Искаш старейшините, бъдещите ти праправнуци, да събират клана около огъня и да разказват сказанието за теб, самотния воин, тръгнал да търси своя бог. Почти ги чувам: описват страховития Феар Сенгар от племето Хирот, брат на императора, със свитата му от следовници — изгубеното дете, закоравялата ледерийска водачка, един призрак, един роб и, разбира се, белокожата мъст. Бялата врана с неговите сладкозвучни лъжи. О, ние тук сме пълната гама от архетипи, нали? — Бръкна в торбата си, извади мях, отпи и отри уста с опакото на ръката си. — Но представи си, че всичко това се окаже напусто, когато залитнеш от някое хлъзгаво стъпало и полетиш на петстотин човешки боя надолу към жалката си смърт. Не както според сказанието, уви, но пък и животът не е сказание, нали? — Прибра меха и метна торбата на рамо. — Вгорченият роб избира друг маршрут до върха, глупакът. Но пък… — Замълча и се ухили злобно на Феар — все някой трябва да бъде моралната поука в този епос, нали?

Серен го гледаше, докато се катереше по дървените стъпенки. Стигна до устието на пещерата, пресегна ръка, вкопчи се в ръба на камъка, извъртя се, за миг увисна във въздуха, после успя да изпълзи през ръба и се скри в сумрака на входа.

— Добре беше — подхвърли Силхас Руин. В тона му като че ли имаше лека насмешка. Язвителността на роба към пословичната самонадеяност на Сенгар явно го беше развеселила. — Мисля да го последвам.

— И аз — каза Кетъл.

Серен Педак въздъхна.

— Добре. Но предлагам да се вържем с въжета, а показните номера да ги оставим за Удинаас.

Пещерата се оказа някогашен коридор, извеждащ вероятно на тераса пред фасадата, която се бе откъснала. Прорязаните от пукнатини части от стената се бяха разместили. И всяка цепнатина, всяка пукнатина, доколкото Серен можеше да види, гъмжеше от цвърчащи козиняви прилепи, събудили се от появата им, готови да изригнат в паника. Серен пусна торбата си на пода.

— Дръж — рече й Удинаас и дъхът му излезе на облаче пара. — Запали този фенер, Аквитор — когато температурата падне, ръцете ми започват да изтръпват. — Тя го погледна озадачено, а той кимна към Феар Сенгар. — Твърде много години бъркане в ледена вода. Робът при едурите познава малко удобство.

— Хранеха те — рече Феар Сенгар.

— Когато паднеше кръвно дърво в гората — каза Удинаас, — ни пращаха да го издърпаме до селото. Помниш ли ги тези времена, Феар? Понякога стволът неочаквано се изместваше, хлъзгаше се в кал или каквото и да е там, и премазваше по някой роб. Един от тях беше от нашето домакинство — не го помниш, нали? Още един умрял роб, какво толкова? Вие едурите ревяхте тогава, викахте, че духът на кръвното дърво бил зажаднял за ледерийска кръв.

— Стига, Удинаас — каза Серен, успяла най-сетне да запали фенера. Щом светлината се усили, прилепите изригнаха от пукнатините и изведнъж въздухът се изпълни с неистово пърхане на криле. След десетина мига вече ги нямаше.

Тя се изправи и вдигна фенера.

Стояха върху гъста мръсна каша — тор, гъмжаща от червеи и оси. Вонеше непоносимо.

— Да влизаме бързо навътре — каза Серен. — Тази мръсотия е пълна с болести.

Тъмничарите го влачеха за веригите през двора да го оковат на стената и той крещеше. Ходилата му оставяха кървави петна по плочника. Обвинителни крясъци се изтръгваха от гърлото му, яростен рев срещу уредбата на света — ледерийския свят.

Танал Ятванар изсумтя:

— Чуйте го. Такава наивност…

Карос Инвиктад, който стоеше на терасата, го изгледа рязко.

— Ти си глупак, Танал Ятванар.

— Инвигилатор?

Карос Инвиктад се подпря на парапета и примижа надолу към затворника. Пръстите му бавно се стегнаха около желязото, приличаха на подути речни червеи. Някъде високо в небето се изсмя чайка.

— Кой представлява най-голямата заплаха за империята, Ятванар?

— Фанатиците — отвърна след кратка пауза Танал. — Като онзи долу.

— Грешиш. Вслушай се в думите му. Той е изпълнен с убеденост. Придържа се към сигурен възглед за света, човек с верните отговори — това, че предшестващите ги въпроси сами по себе си са прави, няма защо да се уточнява. Един убеден гражданин, Ятванар, може да бъде склонен, обърнат, може да бъде превърнат в най-ревностен съюзник. Човек трябва само да открие какво ги плаши най-много. Възпали техния страх, изгори на въглени основата на тяхната увереност, после им предложи също толкова сигурен заместващ начин на мислене, на виждане за света. Те ще се пресегнат, колкото и широка да е бездната, ще се вкопчат и ще се задържат за теб с цялата си сила. Не, убедените не са нашите врагове. Подведени са в момента, като в случая с онзи долу, но винаги са най-уязвими на страха. Отнеми им удобството на убежденията им, после ги склони с привидно неопровержимите и разумни убеждения, които сам си създал. Рано или късно те неизбежно ще ги прегърнат.