Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— „Конструкции Бъг“ ще са първото голямо предприятие, което ще рухне.

— И колко ще повлече със себе си?

— Не може да се каже. Три, може би четири.

— Мислех, че каза, че не може да се каже.

— Тогава не казвайте на никого.

— Добра идея. Бъг, трябва да ми направиш една кутия, за много изрично изрична цел, която ще изрека по-късно.

— Кутия, господарю. Достатъчно добро дърво?

— Що за изречение беше това? „Достатъчно добро дано.“

— Не „дано“, а „дърво“. Онова, дето гори.

— Да, достатъчно добро дърво, дано.

— Размер?

— Абсолютно. Но без капак.

— Най-сетне ставате изричен.

— Казах ти, че ще стана.

— За какво е тази кутия, господарю?

— Не мога да ти кажа, уви. Не изрично. Но ще ми трябва скоро.

— За подземията…

— Направете още десет, Бъг. Удвоете размера. Колкото до „Конструкции Бъг“, задръж се още малко, трупай дълг, избягвай кредиторите, продължавай да закупуваш материали и да ги трупаш в складове, които взимат безбожен наем. А, и присвоявай всичко, което можеш.

— Ще си загубя главата.

— Спокойно. Езгара има една в излишък.

— Е, благодаря ви.

— При това даже не скърца.

— Това е облекчение. Сега какво ще правиш, господарю?

— Ти как мислиш?

— Ще лягаш да спиш.

— А ти трябва да ми направиш кутия, Бъг, много хитра кутия. Но не забравяй, без капак.

— Мога ли поне да попитам за какво е?

Техол се отпусна на леглото си, загледа се за миг в синьото небе над главата си, след което се усмихна на слугата си — който случайно се падаше Древен бог.

— Ами, за разплатата, Бъг, за какво друго?

Изкачването към върха започваше оттам, където свършваше построеният от ледериите път. Реката бучеше с несекващия си рев на петнадесет крачки вляво от тях, грубо оформените камъни на пътната настилка изведнъж изчезнаха под чернокаменната стръмнина в подножието на огромна морена. Изкоренени дървеса протягаха кривите си ръце нагоре по каменистия сипей, щръкнали крайници, от които висяха влажни коренища с капеща от белите власинки кална вода. Ивици гора пълзяха нагоре по планинския склон на север, от другата страна на реката, проядените канари покрай брега на пенливия бързей оттатък бяха обрасли с дебел мъх. Отсрещният склон предлагаше суров контраст — бе прошарен с цепнатини, начупен, издълбан и гол. Сенки чертаеха странни фигури от линии и ъгли в нацепените скали. А по самата пътека тук-там бяха всечени широки изтъркани стъпала, разядени от вода и столетни дири.

Серен Педак бе убедена, че някога целият този склон е бил обхванат от град, вертикална крепост, всечена в скалата. Погледът й успяваше да различи очертания, за които си мислеше, че трябва да са големи зейнали амбразури и навярно фрагменти от издатини на скални тераси високо горе, потънали в гъсти мъгли. Но нещо — нещо огромно, ужасно в своята чудовищност — се беше стоварило върху целия планински хълм, заличило беше повечето от града с един-единствен удар. Серен почти можеше да различи очертанията на този сблъсък и при все това сред сипеите натрошени отломки, осеяли разбитите склонове, единственият видим камък бе от самата планина.

Стояха в подножието на пътеката. Серен гледаше как безжизнените очи на Тайст Андий бавно обхождат нагоре.

— Е? — попита тя.

Силхас Руин поклати глава.

— Не е от моя народ. К’Чаин Че’Малле.

— Жертва на ваша война?

Той я изгледа, сякаш за да прецени чувството, стоящо зад въпроса й, после отвърна:

— Повечето планини, от които К’Чаин Че’Малле изсичаха своите небесни цитадели, сега са под вълните, наводнени след рухването на Омтоуз Феллак. Градовете са всечени в камъка, макар че само в най-ранните си варианти са както ги виждате тук — открити на въздуха, вместо заровени в безформената скала.

— План, предполагащ внезапно възникнала нужда от самозащита.

Той кимна.

Феар Сенгар ги беше подминал и вече започваше да се изкачва. Удинаас и Кетъл го последваха. Серен се беше наложила в настояването си да оставят конете. На една поляна вдясно от тях стояха четири изоставени фургона, покрити с платнища. Ясно беше, че возилата няма да се справят с изкачването — единственият им транспорт оттук насетне беше пеш. Колкото до грамадата от оръжия и броня, които бяха карали търговците на роби, или щяха да останат струпани тук в очакване на екип, който да ги извлече, или робите щяха да се натоварят с тях като мулета.