Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Ермиар, първороден син на кан-предводител Иртхитюин.

— Севар, син на кан-предводител Иртхитюин.

— Лачин, син на предводител Ситлен.

— Кувиар, първороден син на кан-предводител Язник.

— Вихтун, син на кан-предводител Умар.

Щом чуеха имената си, мъжете вдигаха ръка за поздрав и тълпата крещеше диво, жадна за зрелища и забавления. Все неща, които не се случваха често, особено след войната.

— И накрая, представителят на „глиганите“ — викна кан-придружителят, — охранител трета степен Дискарм!

На терена се появи в лек тръст висок и много едър мъж с обръсната до голо глава, облечен със същите панталони от волска кожа. При всяко негово движение мускулите му се надпреварваха да изскачат, кой от кой по-голям, по-възлест и лъскав. Трета степен бе най-високата във военната йерархия. Над нея стояха само предводител, кан-предводител и кан-император. Тълпата, впечатлена от вида му, екзалтирано се развика, а Дискарм, доволен от ефекта, който предизвика появата му, вдигна и двете си ръце за поздрав.

Винаги в състезанията участваше и по един изтъкнат представител на войската, който демонстрираше съвършеното владеене на съответната бойна техника. Победата над него донасяше на претендента слава и почести. Такива победители ставаха любимци на публиката и дори да не спечелеха турнира, имената им се разнасяха от уста на уста, а славната им победа се помнеше дълго.

По даден от придружителя знак мъжете се наредиха в кръг гърбом един към друг. Отдалечиха се бавно до края на терена и зачакаха. Публиката утихна, напрежението насити въздуха и стотици затаиха дъх в очакване.

Ермиар мислеше за Вихтун. Откакто пристигнаха в Каим, някогашният му добър приятел умишлено го отбягваше. Това обиди Ермиар, който не страдаше чак толкова за загубата на Деница. Тя бе огън, който палеше пожари и създаваше проблеми, от които страдаха най-вече близките й. И сигурно целият й живот би преминал така, ако не бе изчезнала, най-вероятно отвлечена от северите.

Но Вихтун не бе проявил благоприличие и си взе жена само четиридесет дни след загубата. А това бе неуважение не само към изчезналата (или загиналата) съпруга, а и към целия й род, към авторитета на областта, която ръководеше родът й. И все пак Ермиар би му простил, знаейки, че тя не му беше добра и вярна жена. Но това, че Вихтун го отбягваше и се държеше с него като с враг, Ермиар не можеше да прости.

Придружител наду костен рог, борбата започна. Претендентите за император се обърнаха с лице един към друг и се затичаха устремно към центъра на терена.

Вейницата видя ярък пламък да свети сред гората. Тръгна бързо натам. Бе й писнало да се лута без цел и посока. Тази светлина си беше някаква цел, макар и доста неясна. Но тъкмо й се стори, че след миг ще достигне пламъка и той угасна.

Все пак, следвайки го, се озова на интересно място — зелена поляна, оградена от високи дървета и гъсти бръшляни. Въпреки тях лъчите на слънцето достигаха и огряваха ниско ябълково дръвче, перчещо обсипаните си с розов цвят клони насред поляната. Вейницата го доближи:

— Прекрасно! — огледа короната му и реши: — Ще си откъсна!

Откърши едно тъничко и нежно клонче, натежало от цвят, и го прибави към букета си.

А някъде сред цялата тази зеленина бълбукащо бърбореше мъничък поток.

Тя се затича в посоката, от която идваше ромоленето, зарадвана от лъхналата я водна свежест. Отпи няколко глътки, уми лицето си и се покатери върху един голям камък, точно до потока. Загледа се във водата и се учуди колко е прозрачна и чиста. Дъното бе покрито с бели обли камъни, сред които от време на време проблясваше сребристият гръб на някоя рибка.

Докато наблюдаваше, съзря как водата се завихря във водовъртеж. Ставаше все по-голям и по-голям, а от центъра му, противно на всяка логика, се издигна воден стълб, който прие формата на птица. Изтъканият от вода силует махна с криле, отдели се от потока и сякаш оживя, материализира се в плът и се покри с бледо розови пера. Полетя, обиколи поляната и кацна точно до възхитената вейница.

— Колко си хубава — не се сдържа момичето и протегна ръка да я погали.

— Не, — викна птицата, разпери криле и бързо се издигна нагоре, преди да бъде докосната, — ще се опариш!

— Ще се опаря ли? — учуди се момичето. — Че от какво? Нали възникна от водата?

— Аз съм жар-птица, пареща енергия.

— О-о-о, ами добре тогава — девойката сви рамене, — ти сигурно си духът на някоя билка.