Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

И ето, гласовете оредяха и бавно заглъхнаха, огньовете догаряха, а хората потъваха в сънища, когато тя най-сетне се промъкна тихо сред налягалите. Тук-там някой будуваше, да пази багаж или стока, но другите спяха. Будните я оглеждаха с интерес, но нищо повече. Щом не ги застрашаваше, не се интересуваха къде и защо е тръгнала.

Видя ги и на мига ги позна. Четиримата бяха налягали един до друг и спяха, а петият стоеше на пост. Точно зад тях имаше изградени навеси от дърво и слама в широко заградено място, където бяха настанили конете. Явно, това съоръжение бе на пастири, за да приютяват стадата си при нужда, а тези конекрадци го използваха наготово. Може би си плащаха или пастирите, прогонени от строежа на трибуните и стеклия се народ, не знаеха и не се интересуваха дали някой го ползва. Но Деница не се вълнуваше от това, а от булото си. Без да губи повече време, дръпна кърпата от косата си и се запъти уверено към будния конекрадец.

Той се разхождаше напред-назад около тлеещ вече огън. Съгледа я, че върви право към него, обзе го любопитство, но не се стресна. Защо да се плаши от една жена, която навярно се е заблудила сред безредно налягалата тълпа!? В мига, в който я видя достатъчно отблизо, за да се изненада от красотата й, тя се нахвърли отгоре му, стисна го с нечовешката си сила за шията и докато той едва си поемаше дъх, попита:

— Багажа на тези коне, къде е?

— Гърр-х-т-хъъър…

— Интересувам се от едно необикновено парче плат, по който проблясват цветовете на дъгата. Дай ми го, и ще спасиш живота си.

Деница отпусна хватката и мъжът успя да вдиша дълбоко от студения въздух.

— Ще ти го дам, ветровете да го отнесат! — почти изпищя той, а страхът пулсираше в изпъкналата вена на слепоочието му.

— Побързай тогава — отсече Деница, блъсна го силно, зареди стрела в лъка си и го опъна срещу него. — И не смей да гъкнеш, защото ще ти бъде за последно!

Той се залута за момент, явно се опитваше да си спомни къде се намира парчето плат. После направи няколко крачки, а Деница го следваше плътно, прицелена в главата му. След известно нервно ровичкане из някакъв багаж мъжът извади булото и й го подаде.

— Най-после те намерих! — помисли си тя, когато усети нежността му в ръката си.

Свали оръжието, обърна гръб на мъжа и потъна в тъмнината, огласяна от грозните крясъци на харлиите. Той не се развика и не събуди другарите си. Реши, че не си заслужава да си прави този труд заради някакво парче плат, макар и толкова необикновено като току-що загубеното. Пък и тази красива жена, по-силна от мъж, занапред често щеше да идва в кошмарите му. Какво би могъл да им каже за нея…

А Деница напусна лагера и потъна в гората. Приседна до едно дърво и се вгледа в булото си. И въпреки, че бе жадувала да го открие и вплете в косите си, сега, когато бе в ръцете й, я налегнаха колебания.

Трибуните бяха издигнати върху равна местност, която скотовъдците ползваха за пасище. Малък лагер наблизо, изграден от шатри, приютяваше семействата на стети-сантропи и привличаше вниманието на неколцината зяпачи, които още в тоя ранен час скитаха по един, по двама и търсеха най-добрите места.

В лагера обаче бе тихо и нямаше какво да се види или чуе. Участниците в надпреварата за император и близките им спяха и събираха сили за битката и зрелището. От една шатра се подаде сънена глава и огледа околността. Лагерът се охраняваше от войници, които не пускаха никого да влиза, но не спираха излизащите. Загарда се озърна още един път и тихо се промъкна между шатрите. Много й се искаше да походи сама и да събере мислите си, които хаотично се въртяха в главата й. Постовият глиган я огледа с интерес, но не каза нищо, когато тя отмина и тръгна към трибуните.

За кратко време толкова неща се бяха променили за Загарада. И най-странното бе това, че Ермиар май я харесваше и искаше да я вземе за жена. Тя никога не бе мислила за него по този начин. Не си представяше дори, че е възможно мъж от стети-сантропи, при това бъдещ кан-предводител на Онгалада да я поиска за съпруга. Но разговорите на сестрите му и придружителките я довеждаха недвусмислено именно до този извод. Загарда още помнеше Безмер. Не минаваше ден, без да почувства болката от спомена за него. Считаше го за мъртъв и страдаше тихо за загубата му. Не се чувстваше свободна да се влюби отново. Освен това в Ермиар имаше нещо ново, което преди не бе забелязала. То се проявяваше в начина, по който говореше и гледаше, в движенията и израза на лицето му. Нещо, което й пречеше да го възприеме безрезервно и с обич.