Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Ъ, мисля си, че трябва повече да внимаваме — каза тя, пристъпвайки след Роб Секигоопрай.

— Оти ма? Ми то не е като да се надигуе водата. Кога че доде приливо?

— Ами, струва ми се, сигурно след няколко часа — Тифани усещаше как бавната гадна паника се засилва — Но не съм сигурна дали…

— Ми значи имаме купища време — зарадва се Роб.

Стигнаха ръба, където вече се бяха наредили останалите пиктсита. По малко вода все още се точеше през краката им и се изливаше в залива отдолу. Който изглеждаше като планинска клисура. В далечния му край, на много мили нататък, отстъпващото море беше само колкото блещукаща ивичка.

Под тях обаче имаше потънали кораби. Бяха купища. Галеони и шхуни и клипери, с изпочупени мачти, с провиснал такелаж, с пробити корпуси, те бяха пръснати на длъж и на шир сред локвите от това, което някога беше залив.

Като един Фийгълите въздъхнаха блажено:

— Потънали съкровища!

— Епа да! Злато!

— Мильончета!

— Скъпоценни камичета!

— Откъде ви е хрумнало, че вътре има съкровища? — намеси се Тифани.

Нак Мак Фийгълите я изгледаха в почуда, все едно беше предположила, че камъните могат да полетят.

— Ми оно требе да има съкровища у тех — обясни Прост Уили — Иначе оти им е да потъват?

— Верно си е — потвърди Роб — Требе да има злато у потъналите кораби, иначе немаше да си струва да се тепаш със сите акулчета и охлюподи и таквоз. Да се гепят съкровища от дъното на океано, ми че оно си е най- големото, най- убавото краднене на свето!

А това, което Тифани почувства сега, си беше истинска чистосърдечна паника.

— Ама това нали е фар! — посочи тя — Виждате го, нали! Фарът е, за да не се разбиват корабите в скалите! Разбрахте ли? А? Това е клопка специално стъкмена за вас! Кралицата е някъде наблизо!

— Ма не мо’е ли само бърже бърже да рипнеме до доле и ей само да надзърнуеме у едно мънечко корабче? — попита смирено Роб.

— Не! Защото… — Тифани погледна нагоре и долови някакъв проблясък — Защото… морето… то се… връща!

Това, което отначало изглеждаше като облак на хоризонта се уголемяваше все повече лъскайки заплашително. Тифани вече чуваше рева му.

Тя хукна нагоре по брега и промуши ръце под мишниците на Роланд, за да може да го влачи към фара. Огледа се и видя как пиктситата не помръдват, а все така гледат гигантската надигаща се вълна.

С тях беше и Уентуърт, радостно зазяпал се във вълната и леко навел се напред, така че можеше да се хване за ръце с двама Фийгъли, е, ако те се вдигнеха на пръсти.

Тази картина й се запечата в очите. Малкото момченце и пиктситата, всичките с гръб към нея, всичките наблюдаващи с интерес грохотната, беснееща, изпълнила небето стена от вода.

— Насам! — изкрещя Тифани — Бях сгрешила, това не е прилив, това е Кралицата…

Вълната надигна потъналите кораби и ги заразмята из свистящите планини от пяна.

— Насам!

Някак си Тифани успя да преметне Роланд през рамо и се заклатушка през камъните накъм вратата на фара когато вълната се стовари на брега зад нея…

… за миг светът се изпълни с бяла светлина…

… и снегът изпращя под краката й.

Беше в безмълвната, студена земя на Кралицата. Нямаше никой околовръст, нито пък имаше какво да се види освен сняг и, някъде в далечината, гората. Над нея се кълбяха черни облаци.

Пред нея, едва-едва видима, във въздуха се рееше картина. Малко торф и няколко камъка, огряни от лунна светлина.

Това беше другата страна на вратата към вкъщи.

Тя отчаяно се обърна.

— Моля ви се! — извика тя. Не че искаше от някого каквото и да е. Просто имаше нужда да крещи — Роб? Уилям? Уили? Уентуърт?

В далечината откъм гората залаяха псета на мрака.

— Трябва да се измъквам — измърмори Тифани — Трябва да се измъквам…

Хвана Роланд за яката и го повлече към прохода. Поне по снега беше по-лесно да го плъзга.

Никой и нищо не се опита да я спре. Малко оттатък вратата между камъните и по торфа навя сняг, но въздухът беше топъл и жив от песента на щурците. Под истинската луна, под истинското небе, тя довлече момчето до един паднал камък и го облегна на него. После седна до него изтощена до смърт и се опита да си възстанови дъха.

Роклята й беше подгизнала и миришеше на море.

Някъде далече-далече можеше да чуе собствените си мисли:

Може и да са оживели. Това все пак е сън. Все трябва да има път за обратно. Аз само трябва да го намеря. Трябва да се върна там.

Лаят вече беше много силен…