Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Епа да.

— И нали няма да се загубите нито пък да се напиете?

Роб изглеждаше обиден:

— Че ние не се губиме! Винаги ’найм дека сме! Само дето понекогиж мо’еби не сме баш сигурни дека е сичко останало , ма оти па да е наша вината дека сичко се е изгубило? Нак Мак Фийгъл никогиж се не губят!

— Ами за напиването какво? — попита Тифани, влачейки Роланд накъм фара.

— Никогиж у живото си не сме се губили! — пенеше се Роб Секигоопрай — Тъй ли е момци? — чу се нестройно и неубедително съгласие — Думите „губене“ и „Нак Мак Фийгъл“ не мо’е да се тражат у едно из-речение!

— Ами напиването? — още веднъж попита Тифани, оставяйки Роланд легнал нагоре по брега.

— Губенето е нещо дето става с другите ора! — увери я Роб — Туй че ти речем я най-безкомпррромисно ясно!

— Е, добре, поне във фара няма нищо за пиене — отказа се да настоява повече Тифани и се засмя — Освен ако не изпиете лампеното масло, а това никой няма да е толкова луд да направи!

Пиктситата изведнъж се смълчаха.

— Че туй па що ли е? — бавно и предпазливо попита Прост Уили — Да не е онова нещо, дето прилича на такова дето е като големо шише?

— Со черепче и пресечени кокаляци по него? — допълни Роб.

— Да, вероятно е то, и е нещо ужасно — каза Тифани — ако го изпиете, ще ви стане много лошо.

— Тъй ли? — замисли се Роб — Много… интеррресно. И от кой вид лошо че е туй лошо, ей тъй на да попитам?

— Мисля, че сигурно ще умрете.

— Ми че оно ние сме си умрели — напомни й Роб.

— Добре де, тогава ще сте много, ама много болни. — поправи се Тифани и го погледна внимателно — Освен това е леснозапалимо. Много хубаво, че не сте пили от него, нали?

Прост Уили се оригна шумно. Размириса се на парафин.

— Епа да — каза той.

Тифани отиде да вземе Уентуърт. Зад себе си дочу приглушени гласове, трескаво шепнещи си:

— Рекох ли ви я дека черепчето значи, дека не бива да го бараме?

— Ма Голем Йън вика, дека черепчето значело дека е яка пиячка! Па и накъде е ръгнал свето, щом се остаят безотговорно такива неща на место дека невинни ора мо’e случайно да строшат вратнико и да изкъртят железните прътове и да дигнат големата верига и да разбиюват катинаро на шкафо и, без да искат, да го излочат!

— Що па че значи леснозапалимо?

— Ми значи дека фаща огън!

— Убаво, убаво, нема да се паникьосвате бе. Нема да се оригвате и нема да мочите има ли наближе открит огън, вдевате ли? И а се дръжте естествено!

Тифани тихичко се подсмихна. Изглежда пиктситата бяха много трудни за убиване. Може пък вярата, че вече си умрял, да те имунизираше. Тя се обърна и се загледа във вратата на фара. В съня си никога досега не я беше виждала отворена. Досега си беше мислила, че фарът, който си беше помещение за светлина, трябва да е пълен със светлина също както краварникът е пълен с крави, а сайвантът за дърва с дърва.

— Добре, така да бъде — отново се обърна тя към Роб — Аз ще взема Роланд, а вие искам да вземете Уентуърт.

— Нечеш ли ти да го носиш мънечкото лапе? — учуди се Роб.

— Мале малко човече! — извика Уентуърт.

— Вие го взимате — каза накратко Тифани. Имаше предвид: Не съм сигурна, че ще се получи, а за него може би е по-безопасно да е с вас, отколкото с мен. Надявам се, че ще се събудя в леглото си. Да се събудя в леглото си би било хубаво нещо…

Разбира се, ако всички останали също се събудят там, ще имам да отговарям на някои трудни въпроси, но все ще е по-добре отколкото ако Кралицата…

Зад нея се чу силен шум и ромолене и, като се обърна видя, че морето се оттича, и то много бързо. Устремно се отдалечаваше от брега. Докато гледаше, камъни и водорасли се показваха над морската пяна и изведнъж ей ги на високо над морето и сухи.

— А, да — каза след някое време тя — Всичко е наред. Знам какво е това. Това е отливът. Морето ги прави такива едни. Всеки ден си отива и пак приижда.

— Епа тъй ли? — рече Роб Секигоопрай — Чудна работа. Оно мяза сякаш се излива през некоя дупка.

На около петдесетина крачки от тях последните остатъци морска вода се изливаха през някакъв ръб, а някои от пиктситата вече се бяха насочили натам.

В този момент Тифани беше обзета от нещо, което не беше точно паника. Беше много по-бавно и по-гадно от паниката. Започна само с едно досадно малко съмненийце, което гласеше: а не трябваше ли отливът да е по-бавен?

Учителят (Чудесътъ на Природътъ, Иднъ Ябълкъ) не беше навлизал в чак толкова подробности. Обаче по оголеното морско дъно пляскаха с опашки риби, а нали рибата в морето не можеше да умира всеки ден?