Алекс Кош - Огненият орден

— Със Зак отдавна не сме се виждали и имаме много неща за обсъждане.

От една страна, имах сериозни съмнения, че вампирката прави това напук на леля ми, но от друга страна… със сигурност беше по-добре, отколкото да получавам удари.

— Да, разбира се — изкриви се в нещо подобно на дружелюбна усмивка леля Елиза. — Имам още мнго работа. Но имай предвид, Зак, ние пак ще се върнем към този въпрос.

Леля излезе от стаята с високо вдигната глава, а аз неволно се свих в очакване на пореден удар в стомаха и скандал. Но вместо това Алиса още по-силно ме прегърна и се притисна към гърдите ми. От изненада направих крачка назад, но тя ме последва.

— Ъ-ъ… ти какво така изведнъж? — попитах предпазливо.

Ръцете ми сами я обхванаха през талията.

— Глупак — каза тя тихо и зарови нос в рамото ми.

— Аз ли съм глупак?

— Да, глупак си. Накара ме да се тревожа, като тръгна с този Велхеор в земите на вампирите. Едва не полудях, докато ви чаках да се върнете.

— Преди изобщо не забелязваше, че съществувам.

Алиса стиснати юмруци:

— Не говори глупости.

— Но защо тогава се държеше така? — попитах объркано аз.

— Глупчо — тя говореше леко приглушено, защото още по-силно се беше вкопчила в мен. — Аз съм момиче, а освен това и вампир… Имам ужасен характер. Мога да правя големи глупости…

Ох, определено не разбирах жените.

— Ти си мъж, понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце и да кажеш: „Спри да се държиш като глупачка.“

— Значи за всичко съм виновен аз?! — възкликнах ядосано.

Алиса се отдръпна назад, обви ръце около врата ми и ме погледна в очите:

— Млъкни.

И преди да успея да кажа какво мисля за странната женска логика, тя ме целуна…

След известно време, когато устните ни вече бяха изтръпнали от целувки, ние се откъснахме един от друг и Алиса поиска подробно да й разкажа за приключенията ни с Велхеор. Разказах й за Великото гробище, за посещението в замъка на Велхеор, за нападението над Сеон. Вярно, че за някои подробности от срещата с бившата съпруга на Велхеор предпочетох да замълча, затова пък с радост й съобщих за присънилия ми се Келнмиир.

— Мислиш, че той все още е жив? — попита Алиса с надежда.

— Да, мисля — отвърнах уверено. — Макар Велхеор да казва, че не го чувства, това може да се дължи на факта, че Келнмиир сега не е в нашия свят.

— Надявам се, че е така и един ден той ще се върне — въздъхна вампирката.

Възползвах се от паузата и зададох отдавна вълнуващият ме въпрос:

— А как е Стил?

— Сякаш всичко е наред. Според мен е станал същото забавно момче, което помним от Академията. Въпреки че понякога има такъв странен поглед, сякаш изключва за момент… Може би някакъв остатъчен ефект?

— Възможно е. Сама разбираш, че не знаем какво се е случило в онзи свят.

— А какъв е този незнаен Храм на Пазителите? — попита вампирката. — И още нещо — изобщо не ми харесват онези думи на Велес за заплащане използването на вдигащия мъртъвци артефакт. Какво може да ти вземе?

— Хайде да забравим за малко за всички проблеми и въпроси — казх нежно, прегърнах я и я притиснах към себе си.

— Да… — тя сложи глава на рамото ми и въздъхна. — Работа, работа… Толкова съм уморена. Поне един ден да можех да си почина…

— Дракон да я вземе работата — засмях се щастливо. — Сега, след като най-накрая се сдобрихме, мога да се справя с всичко. Защо толкова ме тормозеше, дори на среща с Девлин отиде…

— Това е от трудния ми характер — въздъхна Алиса, хвърляйки ми лукав поглед. — Разбираш ли, аз съм роднина на Велхеор и Келнмиир. Нали си чувал поговорката „Влюбените като се карат — само се развличат“?

Усмихнах се:

— Да, май съм чувал нещо подобно.

Зад вратата се чуха стъпки, а след това и гласът на Чез:

— Ей, Зак, Алиса, там ли сте? Имаме проблеми! Ако не сте облечени, давам ви малко време да си наметнете нещо и после влизам!

— О, не — простенах аз. — Хайде да се престорим, че ни няма.

Алиса ме целуна по врата:

— Тогава ни покрий със Завеса-невидимка.

— Чудесна идея.

Основата на заклинанието се формираше много лесно — просто Завеса за невидимост без каквито и да са украшения и усложнения — на практика доста лесно заклинание. Но да го запълня с енергия не успях нито от първия, нито от втория, нито от следващите опити…

— Алиса…

Тя се притисна към мен още по-силно:

— Какво, Зак?

— Мисля, че разбрах какво е взел в замяна артефактът от мен…

Двамата Майстори седяха в малко ресторантче в покрайнините на столицата. Заведението с не много приятното, но затова пък красноречиво име „Антимагия“ се намираше в сърцето на квартала на протестантите. Както се личеше и от името, в „Антимагия“ не използваха услугите на Занаята или каквито и да са техномагически устройства.