Алекс Кош - Огненият орден

— Виждаш ли, самата Съдба, онази с главна буква, ти подсказва — пошегува се Чез. — И звучи много интересно. Покажи ми това чудо, искам да му се полюбувам.

— Оставих черепа в библиотеката. После ще го видиш. Между другото, Велес обеща да се порови в книгите, има някакви проблеми със заплащането за ползването на артефакта… а и този Храм на Пазителите е пълна мистерия. Изглежда някой е организирал цялата тази бъркотия с вампира просто за да ми даде това съобщение. Ама че гадост! — избухнах аз. — Решаваш един проблем и веднага се появяват десет други.

В залата слезе Невил.

— Ще се прибера… вкъщи… — разсеяно каза той. — Зак, радвам се, че се върна жив и здрав и всичко е минало както трябва. После ще поговорим…

— Горкият — изпрати го с поглед Чез. — Чувства се виновен, че не е опазил малкия си брат, защото се е увлякъл прекалено по своята друидка.

— Едва ли Невил би могъл да опази брат си, дори и да вървеше по петите му.

— В края на краищата, Наив не е дете и има глава на раменете си. Въпреки, че я ползва най-вече просто за да яде.

— Затова пък за трима — не можах да устоя аз и ние дружно се засмяхме.

След смеха настъпи продължителна пауза — и двамата не бяха сигурни дали е уместно в тази ситуация.

— Мисля, че той ще се оправи — казах накрая.

— Разбира се — както ми се стори, твърде весело каза Чез. — Между другото, на твое място не бих се задържал тук, освен ако, разбира се, не искаш да се подложиш на разпит от страна на леля Елиза.

— В смисъл?

— Тя всеки момент трябва да се върне — поясни моят приятел. — Ако желаеш да й се представиш в приличен вид, тогава по-добре побързай. Вземи душ, преоблечи се в нещо по… невампирско.

Аз със закъснение си спомних, че все още се разхождах с дадените от Велхеор дрехи и дори отдалеч не приличам на ученик от Академията, да не говорим за представител на Висок дом. А леля буквално беше обсебена от етикета.

И, разбира се, точно в този момент входната врата се отвори и на прага застана леля.

— Знаех си, че така ще стане — промърморих под носа си, но веднага се надигнах и пристъпих към леля: — Здравей, лельо Елиза, не очаквах да те видя тук. Какво те води в Пограничните райони?

— Здравей, Закари. Запознавам се с новото парично вложение на Дом Никерс — така наречената гвардия — спокойно каза леля. — Да отидем в кабинета и да поговорим тихо, по семейному.

Всъщност такова нещо като кабинет никога не бяхме имали, но напоследък за разговори често използвахме една от стаите за гости. Там отидохме и сега с леля ми.

— Когато получих писмото ти, направо се ужасих — продължи разговора с любимия си поучителен тон леля. — Как изобщо ти е минало през ума да се свързваш с нисши вампири и дори да наемеш тези същества на работа. И това без да броя създадения от теб орден.

За момент отново се почувствах като провинило се дете, както толкова често се случваше в детството ми, но бързо се окопитих.

— Но…

Леля с жест прекъсна така и незапочнатия ми монолог:

— Да, в началото това ми се стори невероятна глупост. Помислих, че окончателно си превъртял.

Милата, добра леля. Както винаги, не се скъпеше на съмнителни комплименти.

— Но, след като внимателно обмислих идеята ти в контекста на съвременната политическа реалност, стигнах до извода, че това е нелош вариант. При определено стечение на обстоятелствата дружбата с нисшите вампири и наличието на собствена гвардия, предана само на нашия дом, може да донесе наистина много ползи. И аз се радвам, че ти най-накрая започна да мислиш за доброто на Висок дом Никерс. Особено сега, когато в Империята е въведено военно положение.

„Уау — изненадах се аз. — Дори не мога да си спомня кога за последен път ме е хвалила. Всъщност като се замисля, не бях сигурен, че такова нещо изобщо се е случвало през целия ми грешен живот. Разбира се, грешен от гледна точка на леля.“

— Радвам се, че за първи път в живота си подкрепяш мое начинание — отговорих предпазливо. — А какъв документ издават на вампирите?

— Сертификат с цветовете на нашия дом — пурпурно и златно. Разбира се, променихме го малко, така че да е подходящ за вампирите.

— Сериозно — усмихнах се аз. — Чух, че вече и някаква работа си им намерила?

— Разбира се. Няма просто ей така да им плащаме. Първо, откриваме във всички градове филиали на така наречения орден — ще се борим срещу лошото отношение към нисшите вампири. И второ, вече се договорих с управлението на стражите в редиците им да се зачисли малък взвод от нашата лична гвардия.