Алекс Кош - Огненият орден

Погледнах неразбиращо към леля си:

— Но нали нисшите вампири не могат да работят в държавни структури.

— Нисшите вампири не могат — леля ме погледна лукаво. — Но за личната гвардия на Дом Никерс вратите са отворени навсякъде. И нека само някой се опита да оспори това право.

Да, за кой ли път се убеждавах, че никакви занятия по политология не можеха да ме научат да се оправям в реалния живот. Бих искал да мога да кажа, че леля Елиза се чувства в нашето законодателството като риба във вода, но нямаше да е вярно. Тя беше като ураган, помитащ всеки и всичко по пътя си. И само колко бързо се беше задействала — достатъчни й бяха едва няколко дни, за да създаде сертификата, да узакони създаването на филиали на току-що учредения орден и да се договори със стражата.

— Не съм си представял, че някога ще кажа това — казах бавно, — но съм ти много благодарен.

— Ние сме едно семейство — благосклонно се усмихна леля. — Между другото, вероятно си чул, че съветник Митис направи някои промени в законодателството и сега Майсторите могат да заемат обществени длъжности. И нали знаеш какво означава това?

„О, не, не отново!“ — изкрещях мислено. Отново започва този разговор.

Леля ми буквално грееше от щастие.

— Да, все още имаш шанс да станеш Император.

Малко бяха другите ми проблеми, че сега и това.

— Лельо, вече сме обсъждали този въпрос — изпъшках аз. — Свързах живота си със Занаята.

— Сега едното не пречи на другото! — радостно ме информира леля и смекчи тона: — Ти не бързай, помисли, все още има време. А дотогава прави това, което смяташ за правилно, аз ще те подкрепя във всичко.

Я виж ти? Изглежда леля ми беше решила да смени тактиката и да подходи към мен като към малко дете, на което дават да преяде със сладкиши, за да му се втръснат. Е, аз нямах нищо против. А в замяна можех да обещая да разгледам възможността… вероятността… ами, общо взето, само да помисля.

— Ох, добре — въздъхнах аз. — За начало да започнем с текущите проблеми.

— Като стана дума за текущите проблеми, ти къде беше през цялото това време? Никой от приятелите ти така и не можа да отговори на този прост въпрос. Е, Чез, разбира се, всичко обясни с подробности, но за този червенокос негодник едно нещо знам със сигурност — не трябва да се вярва на нито една негова дума.

— А, нищо особено, бях а Академията, докладвах за практиката.

— Наистина ли? — изненада се леля. — А Чез каза… впрочем, не е важно какво каза този риж пройдоха.

Уф, кой знае какво беше съчинил невъздържания език на моя приятел.

— Странно, но чичо ти каза, че си напуснал Академията още на следващия ден след нашата среща.

— Ти си говорила с чичо?!

— Да, Ромиус се отби при мен, праща ти поздрави, между другото.

„Да се задави дано с тези поздрави — помислих си ядосано. — Предател…“

— Обеща, че ще ти се обади във форт Скол. Вие скоро ли тръгвате натам?

— Скоро — въздъхнах аз.

Още щом се оправих с един от проблемите, другият веднага напомни за себе си. Чудя се какви ли планове има чичо ми за мен, щом планира да идва във форт Скол?

— И бъди по-внимателен там — загрижено каза леля Елиза. — Не рискувай излишно…

Не можах да сдържа усмивката си:

— Не ме е страх да рискувам.

Изведнъж вратата на стаята се отвори с трясък.

— Зак!

В първия момент не познах Алиса. Приличаше на вампир в бойна форма, а тогава чертите на лицето доста се променят.

— Здравей — едва изблеях аз.

— Замина без мен!

Без да обръща внимание на вцепенената от изненада леля Елиза, Алиса се втурна към мен и ми нанесе неочакван удар в стомаха. Докато отварях уста в напразен опит да запълня белите си дробове с въздух, вампирката много подробно и изразително изля всичко, което мислеше за мен. И присъствието на леля ми изобщо не я притесни.

— … безотговорен, егоистичен, самовлюбен, без никакъв инстинкт за самосъхранение…

И едва тогава тя обърна внимание на леля.

— Още веднъж здравейте. Извинете ме, но със Зак имаме дребни семейни проблеми.

Дори моята невъзмутима леля не веднага намери какво да отговори и за известно време загуби дар слово.

— Не може и дума да става за каквато и да е връзка между теб и Закари! — най-накрая дойде на себе си леля Елиза. — Какво семейство?!

— Спокойно, лельо, не се изнервяй. На твоята възраст това е опасно, годинките са други.

Най-накрая успях да поема дъх нормално, но така и не успях да се включа в разговора на двете дами. Алиса демонстративно ме прегърна през кръста, като не забрави да хвърли насмешлив поглед към леля: