Алекс Кош - Огненият орден

Извадих ключа и хванах крака на лежащия неподвижно Велхеор, после бързо пропълзях под вратата и се свих в очакване на падането, но вместо това само болезнено ударих главата си в пода. В същото време вратата се затвори зад мен от самосебе си.

— Да! — извиках радостно, оставяйки ехото да обикаля из Великата библиотека. — Успяхме! Всъщност не, аз успях!

Лежах на пода, разперил ръце настрани, и гледах безкрайно далечния таван. Разбира се, не точно безкрайно далечен, но беше наистина много нависоко.

— Зак, това ти ли си?

Зад един от рафтовете надникна Велес. В ръцете си държеше огромна книга, на краката му гордо се белееха кожени чехли, а на раменете му беше наметнат червен хавлиен халат. Изглежда библиотекарят беше решил окончателно да се пресели тук.

— Аз съм, че кой друг. Забавих се малко в земите на вампирите.

— Нали обеща да се обадиш след няколко часа — с лек укор напомни Велес. — Вече мина почти цял ден. Помислих, че нещо ти се е случило…

— Случи се. Имахме някои проблеми там, така че трябваше да забавя връщането си.

— А сега всичко наред ли е? — полуутвърдително попита библиотекарят. — Виждам, че белегът ти е изчезнал.

— Наистина ли?! — попитах изненадано и веднага опипах бузата си.

Белегът наистина го нямаше.

— Странно, защо ли? — бях изненадан. — Няма значение, прекрасно е, макар и необяснимо… А, като казах за необяснимото — ти намери ли нещо за черепа?

— И още как! Много подробно описание на артефакта, и има една интересна подробност — той не е от нашия свят.

— Как така не е от нашия свят?

— Ами така. И едва ли някога ще разберем как се е озовал на Великото гробище. Между другото, каквото и да става, в никакъв случай кръвта ти не трябва да попада върху черепа.

Тук наистина изтръпнах:

— Ъ-ъ… и какво ще стане тогава?

— Ами ако се съди по това, което прочетох, черепът взема от човека най-ценното в замяна на способността да командва мъртвите.

— Най-ценното? И кое е то?

— За всеки е различно — сви рамене Велес. — Какво, ти да не го използва?

— Ами така се случи — смутих се аз, трескаво опитвайки се да разбера какво ми е най-ценното освен любимия ми собствен живот. Той поне все още си беше с мен.

— Това е много лошо — поклати глава библиотекарят. — Все още не съм превел целия текст, но нищо добро не чакай от този артефакт.

— Като стана дума за недобри неща — внезапно си спомних аз. — Потърси повече информация за Храма на Пазителите. Нямам представа какво е и къде е, само смътно чух за него.

— Ще потърся, разбира се — тук той най-накрая забеляза лежащия на пода на вампир: — Ей, какво е станало с Велхеор? Изобщо жив ли е?

— Жив е, жив — уверих го аз. — И между другото, трябва да го замъкна в къщата преди да се е събудил.

— Надяваш се да скриеш съществуването на библиотеката? А как ще обясниш пренасянето в Крайдол?

— Ще измисля нещо — махнах с ръка. — Използвал съм индивидуален телепорт за еднократна употреба, например… тоест два телепорта. Макар че те не действат на такива огромни разстояния… Добре де, все ще измисля нещо. Хайде първо да свърша работата, а после ще мина да видим какво не е наред с този череп.

Успях някак си да метна вампира на рамо, отворих пак вратата и погледнах в добре познатия ми коридор на Прокълнатата къща. Никой. Внимателно домъкнах Велхеор в стаята си и седнах на леглото да си почина малко, но не мина и минута и вампирът подскочи във въздуха, сграбчи ме за гърлото и ме вдигна от пода. След като се огледа, той рязко попита:

— Бързо казвай как се озовахме тук!

— Кхъ… — само това успях да кажа.

— От друга страна — започнах да размишлява на глас Велхеор, продължавайки да ме държи в протегнатата си ръка — ако ми кажеш всичко сега, то вече няма да е толкова интересно…

— Пусни ме! — с усилие изхриптях аз.

Пред очите ми вече започнаха да танцуват цветни петна, когато най-накрая вампирът ме пусна и аз паднах на пода.

— Или все пак да ти измъкна признание…

— О-ох — аз поех дългоочакваната глътка въздух и казах раздразнено: — Уточни се какво точно искаш все пак — да разказвам или не.

Вампирът радостно потри ръце:

— Не, не. Аз сам ще разбера. Толкова е възбуждащо — да разгадая сам мистерията… Не ме лишавай от това удоволствие.

— Никога — отговорих честно. — Да вървим и да зарадваме моите приятели, а?

— Нашите приятели — поправи ме Велхеор.

— Най-кървавият вампир на хилядолетието има приятели?