Алекс Кош - Огненият орден

Велхеор удари вампира по врата с такава сила, че главата му се отметна напред назад и той бавно се отпусна на пода.

— Писна ми — раздразнено каза Велхеор. — Не мислех, че бойният клан толкова се е изродил — дори не направи опит да се съпротивлява.

— Велхеор, той лъже ли? — настоятелно попитах аз.

Вампирът сви рамене:

— Не, не лъже. Но какво променя това?

— Как така „какво променя“? — подскочих аз. — Всичко! Означава, че мога и да не ставам убиец! Но във всички книги пише, че да се прекъсне връзката може само като се убие вампира, дори друидите говориха само за този начин.

— Твърде дълго би звучало: „… да убиеш вампира или да го принудиш да извърши ритуала за прекъсване на връзката“. Твоите предци не са обичали да навлизат в подробности, а друидите никога не са харесвали вампирите. Така че през вековете текста леко се е смалил.

Въздъхнах с облекчение:

— Значи може да го накараш да изпълни ритуала и да приключим?

— Съмнявам се — Велхеор поклати глава. — Твоето преобръщане е отишло твърде далеч, ритуалът има стопроцентов резултат само в началния стадий. Така че продължавай напред — убий го, нали затова дойдохме тук.

Стоях и гледах лежащия пред мен вампир.

„Но аз никога никого не съм убивал — неочаквано осъзнах аз. — Тоест имаше битки с тролове, ходещи мъртъвци, елементали, плъхове, но така… гледайки в очите човека… или вампира…“

— Не мога да го убия — казах тихо на Велхеор.

— Не разбирам — намръщи се вампирът.

— Никога никого не съм убивал…

В това време вампирът дойде в съзнание и започна да ни убеждава:

— Повярвайте ми, аз не съм направил нищо лошо! Ако искате да знаете, аз никога не съм обичал да ловувам! Огледайте се — занимавам се с история и сега не мога да напускам замъка. Но в бойния клан не те смятат за вампир, ако не направиш поне един набег в земите на хората. Аз нямаше да убия момичето, честно!

— Аха, само щеше да я превърнеш в нисш вампир — изсумтя Велхеор. — Лежи и не мърдай!

Дръпнах Велхеор настрана:

— Не мога да го убия…

Велхеор ме погледна замислено и без никаква причина ме удари силно в челюстта. Разбира се, аз изобщо не успях да реагирам, отстъпих назад и изтървах всичко, което държах в ръце.

— За какво?!

Пред очите ми танцуваха звезди, но успях да остана на крака.

— Ти си идиот! — неочаквано злобно ревна вампирът. — Всеки убиец, злодей и крадец си има история! Като дете родителите му са го били, връстниците му са го тормозели, нямал е какво да яде… И какво? Мислиш ли, че това е оправдание?!

Той подскочи към вампира, сграбчи го за косата и с едно късо движение на кукри му отсече главата.

— Не! — извиках със закъснение.

— Отмъщението е извършено — вече спокойно каза Велхеор и хвърли главата на вампира в краката ми. — Преобръщането е спряно, не стана убиец. Какво сега не ти харесва?

— Да, отмъщението е извършено — повторих машинално.

Заобиколих главата в широка дъга, механично вдигнах от пода справочника, амулета и вече безполезната „пелена“. Това просто, делнично убийство изглеждаше толкова ужасно, че буквално блокирах.

„Дракон да ме вземе, дори не знаех името му…“ — някак отвлечено си помислих.

— Слушай, а кога ще разбера тръгнал ли е процесът наобратно или не? Или това е дълъг процес, както и заразяването?

— Нищо подобно — увери ме вампирът. — Забрави ли, че аз значително забавих преобръщането? Така че обратният процес се извършва дори още по-бързо. Няколко часа са достатъчни. Сам ще го почувстваш и видиш.

— Надявам се — въздъхнах аз. — Поне способностите ми по-бързо да се върнат… и белега най-накрая да излекувам…

Велхеор погледна в коридора, но веднага затвори вратата:

— Имаме си гости.

— Толкова бързо?! — бях изумен. — Сигурен ли си, че са за нас, а не по свои си работи?

— Сигурен съм. Не си спомням говорил ли съм ти, че при вампирите има родствена връзка?

— Каза нещо такова — съгласих се аз.

— Така че сигурно този вампир има роднини в замъка и те веднага се усетили смъртта му.

Вратата се разтърси от силен удар и като по чудо остана на мястото си.

— Пътят за отстъпление е отрязан — каза Велхеор и погледна през прозореца. — Е, какво пък, радвай се, че ще умреш човек. Човек — това звучи гордо и така нататък. По-добре да умреш човек, отколкото да водиш мизерно съществуване като недоразвит вампир — нали така казваше?

— Не съм казал това — промърморих аз. — Ти сериозно ли се каниш да умираш?